Тишина

Страстна тишина се разля
и света мигом утихна,
погледнах навън - там нямаше нищо,
само лятната жега малко бездишна.
Беше тишина, каквато не искам,
но в този миг тишината бе толкова истинска.
Прашният вятър, отъпкания път,
времето бе спряло в този малък кът.
Птиците не пееха, дървесата не шумят
и полета на времето бе спрял мигът.
Спрях и се замислих дали беше истина,
щях ли да продължа или просто да утихна.
Можех и да викам или просто да крещя,
но имаше ли смисъл тази тишиина да наруша.
Насладих се достатъчно и бе време да тръгна,
да се измъкна от тази дупка бездънна.
Но тишината бе плътна и тежка
притискаше ме долу със сила нечовешка.
Волята избухна, тишината не успя
нея да обори, както беше досега.
И в този миг неземен, пламенен, красив
моя свят възвърна предишния си облик.
С песен тишината се раздра,
намирах се на пътя и можех да вървя.

За хората и странностите или рационалното vs. лудостта

Всеки човек си има мнение, дори и да е глупаво. Но има два типа хора – малцинство и множество по всеки въпрос. Но какво става, когато един човек се причислява към малцинствата по прекалено много въпроси. Мнението му е посрещано с упреци... всъщност, ако човек дори и тогава отстоява мнението си, смята се, че е силен, но има ли смисъл да се бориш срещу вятъра? Не разбирам, защо човек вместо да изрази мнението си, да постави теза, доказателства, факти, да разсъждава, той просто прави обобщение за това, че е прав, а заключението му е свързано с епитети към хората, които не са съгласни с изказването му. Не разбирам, защо не използваме мисленето си,за да дадем доказателства за тезата си, а само плюем по “по-иначе” мислещите. Дали различното мнение показва един мислещ човек или един побъркан? Къде е разликата? Или това е относително, всеки човек гледа по различен начин на тези понятия. Странно досега съм се приемала като мислещ и разумен човек (има и изключения), но дали просто не съм побъркана? По принцип мисленето на хората няма голямо значение за мен. Но къде всъщност поставяме границата рационално мислене-лудост. Има ли изобщо такава? И ако мнението ни се различава по прекалено много въпроси от общоприетото, това прави ли ни различни или просто сме объркани? Един приятел беше казал “Спорът приключва, когато свършат доводите”, но когато мнението на мнозинството е лишено от доказателства, но въпреки това е твърдо, казват “Това не е черно, бяло е!” и го повтарят постоянно, дали ще има смисъл да обясняваш фактите доказващи, че е бяло, когато отсреща се чува само “Черно е!”. Все пак една лъжа повторена 100 пъти става истина и колко ли други “истини” се приемат на доверие....