Вчера бях на косъм от смъртта и какво осъзнах? Това, че целият ти живот минава пред погледа са пълни глупусти или bullshit (по-благозвучно е). Дори не си мислех за ада или рая, сякаш бяха далечни в онзи момент. Съществувах само аз и камионът, а аз се приготвях за удара, който за щастие, или не, не последва. Бях готова за болката и само това, нямаше никакви спомени, никакви надежди, никакви желания. Бяхме само аз и камионът и нищо друго нямаше значение. Никoй не можеше да предвиди какво щеше да стане, а още по-малко, че няма да стане. Когато не последва удар беше странно. Вече бях готова, доколкото можеш да си готов за смъртта, защото тя винаги идва, когато най-малко я очакваш. Смъртта е лесна, когато е твоята собствена, когато не я очакваш, а момента е неизбежен. Трудностите остават за другите, единствено те страдат после. А след това, след това сънувах любовта, беше грозна, беше стара, но беше всичко, което исках. Можеше да ме отведе до границите на възможностите ми, а след това да ме върне, можеше да ме накара да жадувам за болката, а после да ми хареса. Беше всичко, което исках и всичко, от което се страхувах. Беше надеждата, която исках и лудостта, от която имах нужда и същевременно казваше това, което трябваше. Като на сън. Дали всъщност противоположността на смъртта е любовта, защото да обичаш, значи да си жив. Любовта дава надежда, а смъртта я отнема. Двете страни на една монета. Защото всяко нещо си има две лица!
