Восък. И нека бъде восък. Свещите, които имах липсват. Останала е една. Няма значение, паля я трескаво и започва да капе по вътрешността на бедрото ми. Нищо. Никаква болка, никакво удоволствие, просто трябва да се занимавам да чистя восъка. Започвам да го махам парче по парче, а накрая го издирам от кожата си, така че остават червени следи. Забивам нокти отново и се сещам – без белези по краката, утре може да съм с пола. И вдигам ръка. През главата ми започват да препускат мисли – дали да не се обадя на някой. Малко болка, веднага, но всичките възможности са липсващи – никой не е достатъчно садистичен. Или поне тези, които мога да потърся. И се разпадам.. пред учебника. Преди все си мислех, че липсата на секс предизвиква тази емоционална безтегловност, но явно само болката е свързващата константа между тялото ми и разсъдъка ми. Онази частица, която е тръгнала да си ходи. И тази вечер бойната ми задача е да се съхраня – до утре (+ между другото да мина 50тина теми за изпита). Да не полудея съвсем, да продължавам да дишам. И не мога да кажа нищо, не мога да изкрещя, само стоя мълчаливо, вперила поглед в празните страници. Чудя се, ако изхвърля учебника през терасата и после си тръгна, дали... няма да има значение. И не е депресия, не е мания, не е .... празнота е и безсилие. И липса на болка. Дори емоционална. Липса за себе си. Защото тази вечер с всяка минута се губя по малко. Падам в дупката ... в заешката дупка...
