Несподелени... музи

Ако си просто метафора сред снежинките ми
Или си класическа музика сред тишината ми
Ще те оставя да си отиваш на воля,
Защото обичам снежинките си, тишината си, тъгата непокътнати
***
Не искам да цапаш мислите си с любовта ми
А аз няма да се променя до следващото прераждане
Но съм ти благодарна, че те има
Защото всички други музи ме напускат.

А теб искам да те пусна да си тръгнеш
За да не те виня прискърбно за несправедливости
Като тази, че не си приличаме
Защото ти не обичаш думите, а аз съм свикнала да си отивам!

Да хвърлим ези

Мисля да хвърлям монета
За да реша дали да те обичам.
И след като ези се пада по-често
... ще остана.
А на тура ще си отида.
Евентуално...
защото монетата няма избор
Защото вече съм си отишла
Но още те обичам.

Пълнолуние недовършено

Красотата е толкова преходна и аз се опивам от своята преходност. Затварям очи срещу луната и виждам звезди. В безсънните нощи се трупат извинения, не ползотворните дни бързо си отиват. Сякаш цялата преходност застива през нощта, сякаш нищо не диша. Връщам се отново в света и свалям мечтите от високите пилони, от среднощните облаци. Ще посадя цвете на гроба ти, защото не ми се разговаря със скелети. А после си тръгвам за пореден път. Ако някой ден се върнеш сред живите ще те отпратя с чесън и килограми. Така се гонят духовете. А красотата е навсякъде и искам да я запечатам. Жалко е, че с възрастта никой не я забелязва. Имаме хиперцинизъм и постоянна анемия, защото постоянно кървим от някогашни рани. И срещите губят значение, защото не виждаме какво даваме и какво взимаме. Превръщаме се в слепци и глупци. Оглушаваме за честните думи и за откровените предания. Губим нашето повече, докато се опитваме да грабим от живота. А този грабеж е толкова илюзорен, толкова измислен, толкова... Защото си отиваме без нищо. Без дори да сме живели. А животът е в пълната луна и в гарвана, в малките неща, които няма да забележим. И няма как да ги уловим всичките, залисани в кражби ... на моменти, на признания и мечти. На това му се казва цинизъм, да съжаляваш за ненаправени неща. Затова не съжалявам, защото крада от другите – моменти и срещи и трепети и целувки. И после ги оставям да отлетят и да свият гнездо само в спомените. И ето как умората ме прави нежна, затова не я обичам – предпочитам да съм цинично-самовлюбена.