To whore

Събуждам се в неделя. Недоспала. Нищо ново. Но ако не стана сега ще изпусна кафето с бегачите, които и без това вече са се набягали.
Кафе, лека закуска, слушалки, телефон и маратонки. Изпратих мама и се отправих на едни 10-15км в облачния неделен ден.
Денят щеше да е забързан, изпълнен със социализация и разврат. И нямах търпение за всичко.
Докато бягах към Южния парк усмивката не можеше да слезе от лицето ми. Бях толкова щастлива, че съм себе си, че имам най-прекрасния мъж и се усмихвах на всеки и всичко.
3км и стигнах бегачите. Разбира се, бях закъсняла, но си поговорихме половин час. Те тръгнаха по задачки, а на мен ми трябваше тоалетна.
Това бързо смени всички планове. До мен беше Неделята, а там имаше тоалетна... и лате, и палачинкова торта и сандвичи. Дългото ми бягане от 10 км си остана 3 и от тоалетна стана кафе с приятелка и хапване. 4 часа по-късно се бяхме наговорили за всичките ни мъже, и жени, и секс, и вълнения.
Аз бях все така замаяно щастлива, бях толкова безумно лудо влюбена, че всичко изглеждаше розово и прекрасно. Но аз трябваше да поспя. Чакаше ме тежка вечер.
И след един час и 2 еротични съня, станах по-отпочинала, но и още по-разгонена.
Планът беше – в 20ч среща с един извратеняк от гепи-ме. Аз щях да му излижа задника, а той да разпори моя. После евентуално щях да звънна на един таксиметров шофьор, който се опита да се възползва от мен, когато ме прибра 2 дни по-рано порядъчно пийнала и залитаща. Но аз съм добро момиче и такива неща като съм пияна не правя. И оставаше само да вляза в гепиме и да намеря още един мъж, когото да изпразня. И мъжът ми щеше да е доволен. Щяха да са 3ма.. за щастие.
Намерих един интересен младеж от гепиме. Харесва по-хардкор неща, има регистрация и във Форума, та се разбрахме да се видим към 19:30.
А човекът от 20ч ми отказа. Оправдания. Реално или не, нямаше да позволя да ми провали плановете.
В 19:28 вече крачех накурвена, с червена рокля, кубинки и шлифер към някаква кола, паркирана на 5 мин от нас. И прочетох как човекът е решил да се самопокани на срещата 15мин по-рано и сега ми прави стойки как закъснявам. Писах само как да ме познае.
А после снимах колата – номера и отново го пратих на моя мъж в някакъв кораб сред някакво море. Аз продължавам да се застраховам по най-абсурдни начини.
Влязах смело в колата, човекът изглеждаше добре, доста прилично – мой тип – едър. Още в първата минута пръстите му бяха в мен, а аз бях толкова мокра, че чак се изненадах от себе си. Усещането бе, че с този начин на живот – на долна курва лесно ще свикна. Да си разтварям краката пред всеки, който пожелае и да ме карат на адреси, за да се задоволят с мен. А може би възбудата се дължеше на бътплъга, който си бях сложила. Беше ми подарък от моя любим и бях решила, че ще е перфектен аксесоар.
На 5тата минута вече му лапах докато той ловко шофираше.. и 20тина минути по-късно бяхме в някакъв офис до ТУ. Удобно място за секс. А моята първа реакция беше „нали няма камери тук“. Камери не видях, а и реакцията му ме успокои, беше искрено ужасен и той да е в клипа.
Съблякохме се бързо и му го налапах, масажирах му топките и си мислех за моя мъж. „Трябва да ги пълниш и трябва да ги празниш“. Иронично е как чрез секса с други го чувствах по-близо до себе си. А после се надупи, за да му лижа задника. „Ароматен ли му е гъза, курво“. Продължавах да чувам моя мъж в главата си. „Разтвори го и го чукай с език. Точно така. Не ме излагай!“ А аз бях още по-мокра. Бях създадена за това – да лижа потни, космати, мъжки задници.
После той ми направи няколко клипа как му лижа задника. Сложи ме по корем на бюрото и извади бътплъга от задника ми и ми го сложи в устата. Така скимтенето след като ми го набута отзад бе по-приглушено. А сексът беше готин. Чувствах се ужасно секси по дантелени чорапи, надупена на бюро в някаква дупка. А той плюеше по мен – по лицето ми, по тялото ми, дори по гърба ми. Дебели, сочни плюнки. И ми биеше силни шамари. Беше точно начинът, по който имах нужда да ме третират. А после ме сложи по гръб с вирнати крачета, с широко разтворена путка... чука ме още малко и накрая се изпразни на лицето ми. Така исках. Със спермата по лицето ставаха страхотни снимки за личната колекция на любимия.
След като се оправихме, ме закара до нас и аз се отправих да докладвам на моя човек. Разговорът ни беше изключително сексуален, аз се опитвах да го прелъстя, а той ме съсипа с думите „Справяш се прилично, сносно, но трябва още доста да се постараеш, за да е отлично и да съм доволен“. И аз се запитах ще мога ли да бъда курвата, която той иска да съм. Харесваше ми да съм такава, но ако досега си мислех – как ли ще реагира като разбере, че може да свикна с този живот... вече бях на диаметрално противоположно мнение... мога ли да бъда толкова долна, че да иска да е с мен завинаги. Аз определено не можех всеки ден да се чукам с различни, да влизам в коли на непознати, да ходя по адреси... може би просто не съм достатъчна.
Краят на разговора ни завърши с идеята, че все пак трябва да звънна на бакшиша. И аз го исках, и той го искаше. И звъннах. Не ми вдигна и за секунда се успокоих.
После се обади. Разбрахме се за 22ч. Щях да чукам възрастния бакшиш и идеята за това ме възбуждаше твърде много. Взех си бърз душ, гримирах се отново и в 21:59 бях пред нас. Не закъснявах. А бакшишът бе решил да ме заведе да ме чука у тях. В Обеля. Аз честно казано бях леко потресена от себе си – и как спокойно отивам на другия край на града в някакво такси.
Мъжът ме опипваше, аз му духах и от дума на дума разбрах, че в този човек няма и намек за бдсм.. за желание да причинява болка, да унижава.
А у тях разбрах и други неща – не беше точно българин и 8см не беше точно надарен. Но аз съм курва, а и съм на другия край на града. И реших, че ще играя играта. Наистина го исках. Това, че човекът не иска да ме унижава, не значи, че аз не съм достатъчно унижена – помолих го и му лизах циганския гъз докато галех малкия му пенис. Беше върховно. Представях си колко доволен ще остане моя любим и се стараех да дам всичко от себе си. В риминга, в свирките. Сексът бе ясно, че няма да се получи. Аз съм като кофа от долу, а той е като... абе да кажем, че не се получи. Да обвиним презервативите и това е.
Но накрая ми чука устата... толкова много, че се разхвърчаха слюнки и лиги... и той изригна в устата ми, по лицето ми, по корема си. Беше супер долно и поне краят беше като фойерверки на сравнително.... скучна вечер.
А после в просъница се прибрах. И бях толкова... изцедена, емоционално, физически. Чудех се какво ще остане от мен, ако продължавах да съм толкова низка. Нямах проблем с всичко, което направих. Но ако не е достатъчно. Аз нямах какво повече да дам. Не и тази вечер. А още не бяха станали 3ма. И нямах психическата енергия да се чудя дали и следващия е безопасен.
Затова поговорихме. И сега говорех с различен човек – човек, който е доволен от всичко, което се е случило и ме уверява, че няма как всеки ден да е така. Че тези дни ще са рядкост, но ще ги има. Човек, който ме успокояваше, че в повечето време ще сме само ние. И говорихме за кораба и за плановете и за моето лудешко влюбване, моята сляпа обсесия.
И убеждавах себе си, че ако утре всичко свърши – аз няма да съжалявам за нищо. И знаех, че е така толкова дълбоко, колкото знаех, че аз няма да се променя – нито за него, нито за някой друг. Просто най-първичната ми същност си бе намерила сродна душа.

To whore or not to whore

Този начин на живот е неприложим в София. Всъщност двойственият начин на живот не е приложим никъде. И все пак големият град е малко по-прощаващ.
А аз съм с черна, кожена, къса пола, черни секси чорапи, червен потник и нещо връхно колкото да не замръзна. Въртя се на спирката в пълното съзнание, че не трябва никой колега да ме вижда толкова... похотливо облечена, толкова разголена и ухаеща на похот и страст. Защото отивах да се изчукам с абсолютно непознат у тях.
Някъде между накурвянето, писането и хидратацията се усетих. Аз този човек не знам как се казва. Не знам как е телефонният му номер, дори и в момента е наел просто стая в сграда... А аз като долна проститутка обикалям адреси в София. И реших да искам номер, а срещу номер той искаше да се видим на камера. И след като развях къдрави коси получих рандъм номер. Дори не съм проверявала дали е истински. Просто го пратих на мъжа си, който е на някакъв кораб в някакво море. И тръгнах смело към някакъв адрес.
На краката ми имаше евтини пантофки, ама от най-евтините и бях избрала точно тях, защото бях получила специална задача – да ми се изпразнят в обувките и да се прибера така.
Стигнах на адреса, посрещна ме добре сложен мъж на моята възраст, спортуващ и надарен. Навсякъде беше тъмно. Мъжка му работа. Разменихме няколко изречения и той реши, че трябва да се заиграе с мен още преди да съм си изпила кафето. Оставих го и му го налапах, а после се усамотихме в спалнята.
Дълбоките свирки дойдоха с 2 леки шамарчета, но бяха по-скоро като погалване и трябваше да го помоля да ме удари истински. Направи го по-добре, но си личеше, че се притеснява. И после ми позволи да му излижа задника. Беше стегнат и секси, и вкусен, но не достатъчно ароматен. Лизах му задника и накрая го помолих да ме снима, да направи клип, а после и аз направих един – как вкарвам пръст в задника му и после го облизвам. Бях толкова превъзбудена. И после бях наебана.. и отпред, и отзад. Секъст бе бърз за по 5-10 мин и толкова точно ми трябваше.
Накрая изпразних единия презерватив в обувката си, точно каквато бе заръката и си тръгнах толкова доволна и сияеща, че си личеше, че съм прясно изчукана от километри.
Изпратих цялото порно на мъжа си, заедно със сияещата си муцунка и продължих към най-близката спирка на градския.
Мисля си, че в тази връзка съм all in - досега никой не е имал толкова компроментиращи мои неща и аз исках и продължавах да създавам смело компромати, защото ми харесваше да съм точно това, което съм.
А мъжът ми беше толкова въодушевен от всичките неща, които съм правила и искаше още и още. А аз се лутах между възбудата и необходимостта да мисля рационално.
Защото за неделя имах нова задачка – да изпразня 3ма. Да си ги намеря и ако трябва да обикалям по адреси София като долна проститутка, защото това ми е работата.
Няма да лъжа – не знам кой от двамата бе по-възбуден в момента. To be continued...

За липсите

Ще пиша за липсите. Защото за първи ден се налага да спя без теб.
Чувствам се като наркоман, на когото му липсва неговата си доза. Усещам се като пристрастена към всичко, което правеше, и към начина, по който ме караше да се чувствам. Погледът ти, думите, шегите, силната ръка, която държеше моята, и най-прекрасният перверзен и извратен секс.
Имах всичко, а сега единственото, което ме успокоява, е, че си някъде там, че си добре и че сме заедно. Защото в края на деня съм намерила човека за мен.
И на сърцето ми му е топло и уютно. Щастлива съм и съм спокойна. Ти си повече от най-смелата ми фантазия. Надмина най-големите ми очаквания.
И те обичам!
Виждам те във всяко мое действие и чрез теб съм най-добрата версия на себе си.
Защото трябва да съм най-добрата жена за теб, най-долната курва, най-големият боклук.

Семейна неделя

Неделя е.. пореден ден в рая или всеки ден, в който се будя до теб.
За първи път от известно време се наспахме, защото ни гони такова FOMO – Fear of missing out. Затова сънят ни бягаше или както казваш „от много сън се става педе****“.
През нощта, в просъница – те бях видяла в нашия сайт как си пишеш с друга... Само си помислих „ох, толкова си приличаме“ и се обърнах да си доспя на другата страна. А на сутринта ти веднага ми показа какво сте си писали, как и кога искате да се видите и видях колко яко тяло има бъдещата ти любовница. Аз бях безкрайно щастлива и доволна, а ти само каза „И виж какво съм ти писал в Месинджър“.
Написаното заслужа отделна публикация, но ще си позволя да цитирам отделни, любими откъси:
„ Няма да спя. Не още. Искам да те прегръщам и да те целувам. Ей така-внимателно, че да не те събудя. Никой не трябва да те буди, дори целият град е затихнал в умиление към теб. И го разбирам, и съм му казал да мълчи. За да слушам само как ти дишаш.
...
Обичам те, моя курво.
Обичам те, моя принцесо.
Обичам те, мое вълшебство.
Обичам те, мой парцал.
Обичам те! Обичам те...“
Просълзих се и отидох да ти кажа колко безкрайно мило и прекрасно е това, което си написал и да ти благодаря за това, че си този прекрасен мъж, който си.
И направих закуска – поширани яйца върху канапе от протеинов хляб и маслинова паста с разядка от доматки. Не звучи ли толкова евроатлантическо. Сигурна съм, че беше впечатлен, въпреки обещанията, че това се включва само в стартовия пакет „примерна жена“, а когато си се абонирал – вече нещата не са толкова розови.
И после ходихме до LIDL, Фантастико. Обсъждахме глупавите ми финансови решения, любовта към полуфабрикати и бяхме една обикновена средностатистическа двойка в една обикновена, топла, септемврийска неделя.
Пихме посредствено кафе с хубава гледка към Стара планина в новия ни любим магазин. И обсъждахме финанси, активи и пасиви.. и деца. Гледахме в една посока във всички смисли на думата.
И после се помотахме из мола – за подарък на мама... и други неща.
И в края на обиколката бе прав – „Значи ще подарите на майка ти компот от охлюви, и то изрично и от двамата“.
Толкова се смях на този коментар, че получих почти мускулна треска на корема. Но като си прав, си прав. Подаръкът се състоеше от крем за лице с екстракт от охлюви, месо от охлюви с чесън и билети за театър, които още нямах.
Но благодарение на този коментар добавих и бутилка вино. Чух, че месото от охлюви върви добре с вино.
Прибирането на покупките бе бързо, но когато имаш помощ – всичко става бързо. И после бързо ме нахокаха да излизам – кафе в неделята, шейк за детето в мен и поредни прекрасни моменти. FOMO.
И после наргиле... което бързо си постигна целта - след 30 мин бях размазана и ти го виждаше.
След още час бях в нас.. аз - гола в краката ти, лижейки ги, облизвайки задника ти и правейки, каквото пожелаеш. Бях толкова твоя... исках да повръщам на кура ти, да ме опикаеш. Мисля че несвършването последните дни ме караше да искам още и още с теб. В крайна сметка културно ми свърши в гърлото и се върнахме в леглото...
Само че не знаех какво ме чака. След като изля огромно количество лубрикант на ръката си, си вкара юмрука без да ме щадиш, от раз. Аз виех от болка, скимтях като пребито куче и охках, но това никак не те трогна... когато ми вкара целия си юмрук започна да обработваш матката ми... Мисля, че и съседите от съседния блок ме чуха.
И свърших.. лекичко, но категорично. Защото след това бях спокойна. За първи път от седмица.
Говорихме си, че си видял нова емоция в очите ми докато ме насилваш с юмрука си, че не си бил напълно сигурен дали съм ок и си виждал колко много ме боли. Но когато вместо да ти кажа стоп-думата или да спреш съм предложила да заснема клипче за любовниците ти – си разбрал, че всъщност няма никакъв проблем. И не само, че нямаше проблем – ти ми даваше всичко, от което някога съм имала нужда, третираше ме точно както имам нужда да бъда третирана в леглото. Получавах точно болката и унижението, които харесвам и от които се нуждая.
Иронично, но на клипчето бе по-внимателен, явно не искаше да плашиш останалите девойки и след като ми каза да го спра стана по-агресивен.
А после правехме прекрасен ванила секс с шептене на най-долните и извратени фантазии, които сме имали. Докато не свърши в задника ми. А аз отново бях възбудена.
Опитах се да си свърша на моето си порно, с моя си вибратор... но не можех, някак си оргазмът бе толкова далечен, че чак се изненадах, че няма да мога да свърша, дори с помощни средства. Докато ти не ме подхвана, първо леко... после направо си набута пръстите грубо в анала ми... и след още много агония и вибрации... анусът ми започна да се стяга около пръстите ти.
Бях се размазала от удоволствие.
Така приключи нашият прекрасен, семеeн ден.

5км до теб... или когато се учиш да следваш

Будна съм.
Отново се събуждам в прегръдките ти. И това е всичко, от което може да има нужда една жена.
С много увещания и направено кафе аз станах в 08 ч.... а ти много по-рано... защото щяхме да бягаме. Когато те попитах дали би дошъл с мен на редовното ми 5 км бягане в Южния парк, не очаквах толкова бързо и пълно съгласие. Не се налагаше да се моля, да свалям звезди. Вече бях свикнала да ми отказват.
Но ти го прие толкова сериозно, че чак се стреснах – нов екип, ранно ставане и отиване навреме. Един от малкото пъти, в които отивам за загрявката на 5kmrun, т.е. с 15 мин по-рано. И после слушах инструктажа за новобранците, хванала ръката ти. И попивах всичко през твоята призма.
Прозвуча стартът и тръгнахме леко. Ти водеше, а аз те следвах. Искам да е така винаги. И тъй като беше решил да не говориш, за да се съсредоточиш в бягането, аз говорех и за двама ни. Повече няма да се повтори. Съобщавах километрите и казвах, когато забързваш. А накрая бях толкова силно впечатлена от това как го избяга ускорително, като по учебник.
И те запознах с моя приятел, който слуша същата музика като теб, и бях права – след половин час, в който си говорехте на език, който не разбирам, аз бях щастлива. Гордеех се още повече с избора си в живота и ти се възхищавах само малко повече, отколкото можеше да видиш.
После вървяхме до спирката... и до нас, защото не ни се чакаше автобус. За всичко бяхме на едно мнение.
А у дома сексът бе толкова долен – от излизването на мръсния ти задник, през потните мишници и до краката. Ароматът ти бе побъркващ и аз се превъзбудих... Дори не помня къде свърши, само знам, че имах оценка – 11/10. Мислех, че можеш да се притесниш, че си прекалил, но явно погледът ми е казвал всичко, което е било нужно.
И след душа заспахме отново в прегръдките си.
Събуждам се 1 ч. по-късно, гушната и сравнително отпочинала. Първо реших да си проверя сайтовете за запознанства, защото – защо не? Навиците умират трудно. Разбира се, нямаше нищо интересно. И седнах да пиша.
1 ч. по-късно реших да те събудя, за да не ми се разсърдиш, че си си пропилял деня.... Бях готова да ти донеса кафе в леглото, да ти подготвя цигарите или да те оставя да поспиш поне още 2 часа.... А ти се събуди мързеливо, погледна ме изпод око и ми каза: „Нали знаеш, че те обичам?“
И аз се разтопих... „Да, знам, и аз те обичам“... Дори те обичах от около седмица, но не исках аз първа да го казвам... И без това всичко се случваше толкова невероятно бързо.
Или прибързано... Страхувах се, но те обичах. Крачката между влюбването и обичта е твърде малка.
Обсъдихме съществуващите планове и решихме да ги променим заедно. Направихме нови... с точни времена и места... и аз бях толкова безумно щастлива. С теб говорихме на един и същ език.
В 19 ч. бяхме в Маймунарника. Никога не бях ходила там, но бях очарована. Хапнахме пържени картофки, кюфтета и бира... На мен нищо повече не ми трябваше. Ти ме държеше за ръка и вечерта бе невероятна. Докато не ни писна... едновременно и не решихме да се разходим.
Говорихме си по любимите улици и обсъждахме верността, нуждата ни от други хора и обещанието за пълна прозрачност в комуникацията.
И бяхме толкова невероятно изморени. Ти беше нервен, а на мен всичко започваше да ми изглежда нереално. И затова се телепортирахме у нас....
И за първи път ти отказах нещо... и после веднага съжалих, но късно.... И не помня как сме си легнали, кога. Бях толкова изключително изморена, и бе взаимно.
Но в края на деня заспивах до теб. Искам този малък рай да не свършва.

Пореден ден в рая...

Днес ще пиша за малките неща, които не искам да забравям никога. Без пошлости.
Първият ми зелен флаг за деня – възможността да си признаеш грешките и да се учиш от тях. Това ме накара почти да се разплача, да се гордея и да те почувствам толкова близък.
И след това обсъдихме важните неща от живота – началото, края и как ще го живеем по средата. И аз задавах толкова абсурдно прями въпроси и получавах толкова истински отговори. Вече не бяхме аз и ти, бяхме ние. Така се усещаше. Свободното падане продължаваше.
Проблемът бе, че дупката, в която бях паднала, се оказа доста по-голяма и не виждах край, дъно. Дъното бях аз, но в този ден дъна нямаше.
И усещането за ранно тръгване, опознаване на София през чужди очи. И влюбването във всичко отново и отново. Усмихвах се смело, докато пиех бира... в метрото, в парка, по улиците.
И след това се намерихме при животните – кози, крави, лами, прасета и любимото ми – морски свине. Чувствах се истински щастлива... като дете. Защото бях такова. Бях всичко.
И не спирах да се усмихвам, докато вървяхме по любимата улица. Следваше прекрасна вечеря, която ще запомня с кафето-тоник, което поръча.
А после – разходка към втората ти по любимост улица и не толкова кратка спирка в Хамбара. И ти беше възхитен, а аз видях бара през твоите очи. Седнали един срещу друг на свещи в тази толкова непретенциозна атмосфера – ти беше безмълвен. За втори път, откакто ме познаваш. Но, надявам се, не и за последен. И аз просто бях щастлива.
Никога няма да забравя нещата, които ми каза – че съм прекрасен и добър човек, красива, милосърдна и самокритична, лекар, отговорна и същевременно толкова долна курва в леглото. Че съм съвършена. За първи път някой друг ме виждаше по начина, по който се виждах аз. И сърцето ми преливаше от щастие.
Докато не звънна баща ми и реалността влезе в бара. Но такъв е животът и нищо не е гарантирано, и „плановете и прогнозите имат свойството да не се сбъдват“. Но щастието е свойство на ума. Така че, след като опитах да помогна с единственото, с което мога, се обърнах към прекрасния мъж до мен. Дори се снимахме. Там – в хамбар.
След това се разхождахме... и се влюбвахме по софийските улици и правех паралели между преливащите кофи и Стоян Колев, защото несъвършенствата правят света по-добър.
Последна спирка – любимият бар. Барът. Поредни бири и хубава музика. Аз съм се разтопила от прекрасната вечер. Половината песни са ми любими, а другата половина са твоите. И за първи път те усетих истински щастлив, с усмивка до уши, с пусната коса. И аз се влюбих още мъничко. Damn… тази дупка е безкрайна.
И скулите ме боляха... за първи път, защото тази вечер не бях спряла да се усмихвам.
А срещата приключи на Фантазията, разбира се, в шеги и закачки. В откровения за минали грешки и белези.
И без нищо сексуално заспахме изморени в прегръдките си.

Свободно падане

Искам да пиша, за да помня. Написаното остава. И аз искам да остана в този момент за една малка вечност.
Защото няма как нещата да станат по-хубави, няма как да бъда по-щастлива. Защото имам всичко, което някога съм имала смелостта да искам.
3-та среща... или 2-ра, или n-та. Как броим срещите, които протичат за цяло денонощие? Разделяме ли ги на часове, на дни, на заедност? Все едно има някакво значение.
Отново закъснявам, но поне съм се приготвила достатъчно, както и апартамента. Само задникът ми не е подготвен. Но усмивката му, като разбра това, ме накара да не съм чак такава перфекционистка.
Но първо бяха еднорозите – във всичките им форми и семантика. И прегръдките, целувките. Само за секунда се почувствах като Алиса и падах в любимата си заешка дупка.
А после, като естествено продължение, бях на земята, давена, плюта и насилена отзад. Какво повече бих могла да искам?
О, да – прекрасна разходка из цяла София с най-страхотния мъж, вечеря в любимия ресторант и отключване на нов фетиш – интелигентен мъж да ми говори за историята на Америка. И просто така дупката стана по-голяма и аз продължих да падам все по-дълбоко.
А вкъщи бях решила, че съм изморена, сега ще се гушкаме, ще си гукаме и ще си починем. Докато не ми хвана лицето и ми каза: „Искам да те погледам малко така, защото след 10 минути лицето ти ще е неузнаваемо.“ Явно тръпката на възбуда е преминала не само отдолу, а навсякъде – погледът ми се е сменил за части от секундата и всякакви идеи за почивка напуснаха главата ми.
И бях давена до повръщане, плюта, ритана и унижавана във всеки смисъл на думата. И когато ми каза да се погледна в огледалото, не исках... не исках да виждам колко ниско съм паднала. А с него всеки път падам малко по-ниско. И границите ми се размазват. И той го вижда, погледът ми е празен и аз искам да съм там, където съм. И не знам кога или как би могло да е твърде много. И не знам дали падането ми е, защото това съм искала цял живот и най-после съм намерила човека, който да ми го причини, или заради него. Но то май е едно и също.
Знам само, че не бих могла да падна толкова ниско, ако през останалото време не виждах прекрасния мъж, отношението, целувките и възхищението в погледа му. Защото гаврите и унижението не са само цел, а са съпреживяно усещане. Удоволствието, което виждам в погледа му, усилва моето, а покорността и готовността ми да понеса всяка гавра усилват неговото.
А след това се изкъпах... и косата... за втори път днес, но миризмата, която идваше от мен, бе впечатляваща. Още по-впечатляващо бе, че той го предложи, явно видял нетърпението ми да се приведа в... човешки вид, а не във вид на използван долен и мръсен парцал, както се чувствах.
После си говорихме за размиващи се граници, за отговорност, за стоп думи. И той само за един пореден път ми показа, че е човекът, който искам до себе си. За повече от плей, от поредната среща...
Връщайки се в леглото, аз все още бях леко превъзбудена и не можех да си меря думите, идеите все се въртяха към групови неща, насилие, гаври, унижения и споделеност. И имах нужда да свърша, крещяща, защото напрежението се бе трупало толкова много през последните часове... и го помолих да си вкара пръстите в мен.
Но аз не съм малка, тясна и невинна и пръстите му станаха ръка. И аз ахнах и спрях... беше огромна ръка, която се уплаших, че няма да мога да поема. Но в очите му не видях съмнение, не видях притеснение или страх. Беше груб и в един момент се усетих, свършвайки, докато ме чука грубо с юмрук. А после продължи... докато не му се примолих да спре.
И към банята краката ми омекваха, а усмивката не можеше да слезе от ушите ми. Всичките ми фетиши и извратени желания бяха споделени и аз се чувствах като най-щастливата и задоволена жена на света.
А после дойде гушкането и заспиването в прегръдките му. И с всяко събуждане бях гушната по някакъв начин. Какво повече би могла да иска една жена?
To be continued…

Усещане за мъж

Ето ме. Поредна ера... Усещам, че ерите започват да се търкалят твърде бързо. Затова правя опити да спра времето.
И съм щастлива. Вече и стандартът ми за мъже никога няма да бъде същият.
Защото контрастите са във всичко. Защото на първа среща не пусна ръката ми. Усещах топла, голяма мъжка ръка в своята и се чувствах сигурна.
Чувах само комплименти /искрени/ и възхищение – от мен, от квартирата, от града. И имаше толкова много моменти в онези 34 ч., в които исках да се разплача от щастие.
Затова се правех на силна и уверена жена, която някога си е мислела, че ще срещне такъв мъж. А той е само малко повече от най-смелите ми фантазии.
И се питах защо направих всички тези компромиси, но явно провидението е имало свои планове. Преди 4 години аз съм била друга, той е бил с друга. И съдбата просто е чакала. И как да не се чувствам късметлийка. И аз, и ти.
Истински късметлия си, ако може да осъзнаеш какво чудо е всеки ден и да си благодарен за всичко, което си постигнал. И да не можеш да се задоволиш с него. Защото ние сме направени да се развиваме.
И за първи път от толкова време усетих човек, който иска да се развива по-силно и от мен. Човек, който чете Кафка и Клавел. С който може да нищим ползите от хавлията. Човек, с който литературните ми препратки няма да отиват в канала.
Човек, с който в единия момент съм опикана на пода в банята, а в другия ми издърпва стола, изчаква да дойде и моята храна и винаги върви откъм пътя.
В единия момент иска да съм най-долната и мръсна обща курва, а в другия ме прегръща и целува, докато не заспим.
И в разговорите за това как трябва да си уверен и да не показваш страх пред подчинените, аз видях пример, възхитих се и пожелах да бъда като него. И усетих нужда да бъда водена точно от този човек.
Защото рядко се среща човек, който може да те принизи до най-големия боклук и в следващия момент да те издигне на най-високия пиедестал.
То be continued... I guess.

"I know I’m not alone, but I’m lonely"

Краят на една ера е. 4 г. И искам да пиша. За хубавите неща, и за лошите. За това колко пъти се отказвах и после опитвахме отново. За прибирането самичка през нощта, за непрекъснатото мрънкане и оплакване, за невинните потърпевши, за лошото отношение. Но имаше и пътувания, Cap D’Agde, състезания, семейни приятели и най-добрият съквартирант, който човек може да поиска.
Но в края на деня няма как да се чувстваш удобно с човек, който не харесва музиката, която слушаш, филмите, които гледаш, книгите, които четеш, фактът, че понякога пиеш вино, че обичаш да ходиш в Рок енд рола, че не обичаш да чистиш, готвиш, переш.
Никога не съм била стандартна домакиня, никога не съм била нищо стандартно. Винаги съм била самодостатъчна и както се пееше в една песен – мога да се извеждам сама на срещи, да си купувам цветя и да се грижа по-добре за себе си, отколкото го правиш ти. И имаше само от едно нещо нужда – с теб да ми е по-добре, отколкото ми е сама. Знам, че това е висока топка, но е и абсолютния минимум.
И сега ще си купувам цветя, ще казвам „Маса за един, моля“, ще ходя в Рок енд рола, ще пия бира и ще се забавлявам. Сексът ще остане на заден план, както винаги, когато съм сама. Но аз ще съм на преден. Ще се фокусирам върху човекът, който искам да бъда, в търсене на „сродната си душа“. Да, да, толкова съм лигава и вярвам в разни подобни глупости.
И може би проблемът е в мен... все пак връзката започна с интелигентен, активен мъж, който спортува, специализира и иска да бяга с мен. И приключи с все още интелигентен мъж, специалист, но пуснал се по течението, защото така винаги е по-лесно.
Малко е тъжно като погледнеш назад и виждаш, че при толкова разминавания не е имало дори и малък шанс да се получи. Но после се сещаш, че за тези 4 години – и аз, и той взехме специалностти, ходихме 3 пъти в Cap D’Agde – меката на нудистите и разврата, апартаментът се сдоби с около 1000 малки и не толкова малки подобрения, запознах се с най-добрите бивши свекър и свекърва, които може да имам, срещнахме десетки готини суингъри, които ще останат завинаги в сърцето ми, сушилнята /тя е толкова прекрасна, че й трябва отделно споменаване/. Като цяло бих обобщила, че стандартът ми на живот се е повишил значително, запознанствата ще останат завинаги и човекът излиза от живота ми, но винаги ще има малко място в сърцето ми.
Така изглеждат разделите с прекрасни хора. А сега е време за мен.

"I haven't found a cage that can hold me"

Един ден в самотния април... на стоп

Събота е. Събуждам се с рядкото усещане, че съм се наспала, за пореден път съм изпуснала 5кмрън. Но едно кафе ме дели от покоряването на света... или съботния ден. Утре е Великден и за първи път от години ще се прибера в Кюстендил за празника. Не от носталгия или желание да празнувам, а защото се чувствам желана, все пак баща ми предложи да дойде с колата от София да ме вземе. А аз чета между редовете „Толкова искаме да си с нас на празника, че ще изхабим гориво и време, за да се случи“.
Всяка сутрин ми е бавна и лежерна, с кафе и потопяване в интернет. Проверих и кога са автобусите към Кюстендил... 13:50 пишеше на сайта, ама дали го има и в празничния ден. След като никой не ми писа в групата за споделено пътуване и съм твърде голям интроверт, за да звъня на гарата, реших че в 13:50 просто ще отида да проверя на място.
Става 13...13:15 и аз отново в последния момент се оправям и излизам... но точно в 13:50 съм на гарата. В този живот не закъснявам само за автобус, влак и театър, за всичко останало времето е илюзорно понятие. И автобус няма. Имало е в 13:00 и следващия е в 15:45, а навън ръми. Аз съм по сив клин, червен суичър /представете си студентка в колеж/, яке и 2 чанти. Седя пред празната гара и се чудя сега накъде. Ако карам баща ми да идва, това ще е след поне 1-1:30ч. Ако чакам автобуса ще се прибера след 17ч. А утре вечер трябва да пътувам наобратно. В моята глава не мога да си позволя да губя толкова време.
И решението е импулсивно, бързо и уверено. Ще пътувам на стоп. Какво е най-лошото, което може да се случи /сарказъм е, имам достатъчно въображение/. Тръгвам смело към околовръстното на София или т.нар Горнобански път. Уведомявам баща ми каква глупост ще правя, поне някой да знае. Мама няма да разбира... никога.
И стопирам. Всичко пътува към Перник или поне имат такава регистрация. И след няколко минути... 5... може би, не повече от 10 спира кола. Мъжът е на средна възраст и казва, че е към Перник. Какво пък, аз и от Перник мога да стопирам, и от Перник може да ме вземе баща ми.
Качих се в колата и се заговорихме. Емил. Живее в Мадрид. Бил женкар на времето, но предложил на жена си на 4тата среща. Сега са 30 години заедно, имат деца и прекрасен живот в Испаия. Спряхме на една бензиностанция, а аз излязох да снимам номера на колата и да ъпдейтна родителското тяло. Пътуването бе приятно и след под половин час вече бях след кръговото на входа на Перник.
Представете си следната гледка – млада жена, по клинче, с 2 големи чанти се разхожда с вдигнат палец срещу колите във вече поройния дъжд. И аз си мисля „Абе кой ще ти спре тук – на някаква луда, която стопира в дъжда“. След разходка напред назад и осъзнаване на а) почти няма коли с регистрация КН, предполагам защото повечето хора вече минават по магистралата и б) точно преди големия десен завой за Перник съм и половината коли са за Перник, реших да продължа в посока Кюстендил след завоя. Тротоар няма, аз съм най-вдясно на пътя, започва да ми става леко студено, но определено се забавлявам на този създаден от мен абсурд.
И спира кола с 2ма мъже вътре. Между 20 и 40 годишни, пушат, колата е голяма, някакво SUV. Номерът съм го снимала преди да се кача този път и радостно кацам на задната седалка, нищо че могат да ме хвърлят само до краяя на Перник, а те са в посока Трън. Разбирам, че са спрели, защото единият е пътувал често на стоп в миналото – той е и по-общителен, другият е темерут и почти не говори. Към края на пътуването си пожелаваме приятен ден, опитва се да ми вземе фейсбука, но това няма как да се случи. При слизането имах малка паник атака, когато не можах да си намеря телефона, защото всички осъзнаваме, че изгубя ли го в случайна кола на стоп няма да го видя повече. А телефонът е чисто нов и безбожно скъп. И някъде около готовността ми да спринтирам след коалата го намерих в страничния джоб на сака и си прочетох едно конско да спра да съм толкова истерична. А в другия край на Перник дъжд вече няма, слънцето се е подало и животът е прекрасен.
Започвам да стопирам отново. Мисля си как трябва да имаш интуиция на такива приключения и не може да се качиш във всяка кола. Чудя се дали аз я имам, имам ли 6то чувство, мога ли да разчитам достатъчно на късмета си и на себе си. Поне времето вече е хубаво, но повечето прелитащи коли все още са с пернишка регистрация. Аз си вдигам смело пръст докато не приближават и като видя PK го свалям, няма смисъл.
Но една кола с пернишка регистрация спря, на 100-200 метра по-надолу. Подтичвам към нея, снимам номера и се чудя защо е спряла, ако е от Перник човека. Колата е лъскава, черна, а шофьорът пуши айкос. Започвам разговор въпреки, че вътрешно вече съм наясно, че няма да се кача. Момчето е около 30... и ме гледа в очите, но някак особено. Бих казала, че очите му „шарят“, въпреки че се държи сдържано.
Аз: „За къде сте?“ (за където и да сте, аз съм в друга посока, но съм възпитана)
Той: „За Радомир.“
Аз: „Ооо, разбирам, аз обаче съм за Кюстендил. Радомир ми е много близо. Ще се кача при някой в моята посока, но благодаря.“
И си тръгвам бавно напред, а той пали колата и тръгва редом с мен. Аз съм възпитана и спирам да видя какво иска.
Той: „А може ли да измислим нещо друго“ с един многозначителен поглед.
Аз: „Не, ме можем“
И тук някъде се потупах по рамото, стиснах си ръката и знаех, че мога да разчитам на вътрешното си усещане и на късмета си. А човекът си тръгна дори преди да мога да се притесня, че съм сама на средата на пътя.
Аз обаче не губих време и вдигнах палец на буквално следващата кола – възрастен мъж с брада и дълга коса до раменете, малко приличаше на рокер или на алкохолик. Но изглеждаше надежден. Той спря толкова бързо, че нямах време и да снимам номера. Качих се и се заговорихме, той бе на възрастта на баща ми и отиваше да пие в село близо до Кюстендил. Много готин човек, с 2 големи деца, дългогодишен брак. Говорехме си за живота, за битовизми разни и неусетно стигнахме Кюстендил. Оказа се, че наистина е моторист, но и професионален шофьор, така че определено бях случила на човека. Спря ме на една бензиностанция на 500м от работата на баща ми и потегли.
15:45 е, а аз влизам в Кюстендил, слънцето пече, а аз съм толкова развълнувана от прекрасното пътуване, среащата с нови хора, но се надявам да не повтарям сокро. През 10 години е предостатъчно.