Защо кафето никога не стига? Отпивам на малки глътки и се наслаждавам на всяка капка с горчив привкус, докато мозъкът се опитва да се изтръгне от сомнамбулната мъгла, която пада ниско върху съзнанието ми. Така ще бъде, когато си лягам късно и ставам рано, за да бъда отново разочарована и да пропилея поредния подарен ми ден.. С какво съм заслужила този шанс? Почти призрачен, почти нежелан, изпълнен с противоречия, изградени от собствената ми шизофрения. Трепереща и гола, не открита, а леко облечена, на брулещия студ. Учеща се да улавя мига, а те следват като мънистени зрънца, изтърколили се от броеницата. Падат с тропот на каменния под, а токчето ми потропва в такт с мънистените зрънца. Погледнах в огледалото, но то друг ъгъл, този на забравата, не видях нищо по-различно, но просто бях себе си. Ако искаш да убиеш времето си и моето, аз ще възроптая, ще се изправя и ще си тръгна, защото малко ми омръзна да съм търпелива. Защо кафето никога не стига? Защото никога не отпивам бавно и с наслада, а с бързи трескави движения, сякаш сънят би ме настигнал … и моята не напълно нормална личност, но все още не полудяла се вглежда невиждащо в стената, заспивайки мечтаейки … Коленцата са ми червени, но не защото съм мила пода, а съзнанието ми е като изцедено и имам нужда просто от някой, но този някой е прекалено далеч, но не от километри, а от думи, от нежелание, от непукизъм, от инат, от упреци и от желание … Какво не бих дала за леглото си и един ден без да виждам никого, без компютър и без задължения, но онзи вътрешен глас (не говоря за съвестта, нея не я познавам), който те критикува, дори когато не си съгрешила, онзи, който казва, постои още 2 часа будна и ще свършиш работата, не е нужно да отлагаш, може да се справиш със сроковете … и аз като робиня … не като муле.. продължавам упорито да се лишавам от природно полагащия ми се сън, за да се опитвам да се вместя, да бъда перфектна, съвършена, а часовете летят и сякаш бягат, когато се опитвам да ги настигна, почти по детски подтичвайки и викайки след тях …
