Преди години или месеци не бих могла да отговоря на въпроса. Когато си задоволен не можеш да разбереш какво е на незадоволените. Но сега доста ясно виждам. В мен винаги е имало желание за болка, за БДСМ и от друга страна да съм добра в това, с което се занимавам. След успешното приключване на първия ми курс в следването, се прибрах и установих колко много съм занемарила нуждата си от БДСМ. Знаех, че е така, но като че ли си мислех, че не е толкова важно, че в крайна сметка хората живеят без това. А после за миг се потопих отново в най-съкровените си фантазии. Запознах се със садист и цялата нужда, като че ли ме погълна.
Да, предполагах, че заради липсата на секс и болка напоследък съм толкова тъжна и нямам желание за нищо. Всъщност после ме накараха да мечтая. Да повярвам, че може да ми дадат това, от което имам нужда. Но не получих нищо, абсолютно нищо. Не мога да си представя още колко трябва да издържа така целомъдрена. Трябва да се запозная с някого, да говорим… с месеци, да се опознаем, да се видим веднъж… два пъти, три пъти, докато не съм готова да му се доверя, да поставя тялото си в ръцете му. И за пръв път виждам, как няма изгледи това да се случи…
А аз не искам болката, аз просто имам нужда от нея. Имам нужда от колана, от иглите, от шамара. Но няма как да се доверя на непознат, мисля да прекъсна порочния кръг от грешки. Затова какво ми остава – да се опитвам някак да изляза от толкова обаятелната депресия, да се опитвам да се смея и да игнорирам глупавите идеи като “съсипване на путката” от непозната, отскачане до чужбина и редица други не много интелигентни хрумвания.
Сега разбирам как биха се чувствали мазохистите без садисти. Само-причиняването на болка не е достатъчно, то е като да правиш секс, но да не свършваш никога, желанието само ескалира. А когато не се освобождава води до депресии. Абсолютно е възможно да води и до самоубийства. В крайна сметка тези желания не са за пренебрегване, затова трябва да се изпълняват възможно по-често.
Аз имах щастието още в прохождането си в тези отношения да попадна на невероятен садист, който ми даваше точно това, от което имах нужда. Хубави времена бяха, нищо чудно, че бях толкова щастлива – получавах си редовно ендрофините.