Бих казала, че 6 часа сутринта е страхотно време за класическа музика и сълзи. ... и бих казала, че съжалявам за много неща, но изминалата вечер не е сред тях, бих казала и, че чувствата са присъщи за женския пол... Не искам да оставям нещата така, недовършени, не започнати, половинчати... но знам, че нямам търпението на другите, знам че, ако се видим ще си ръгна потресена... без да правя компромиси, аз никога не правя. Затова ръцете ми са черни, а лицето размазано. Бързам с търсенето, с предлагането и никога не търпя грешки, а още по-малко осъждане. Оставам на моста за малко сама, пресичам от другата страна и осъзнавам къде искам да съм, да помисля, да се предам, да се изгубя, да се разпилея и събера отново на едно място. Какво да правя като съм толкова сантиментална. Искам и да гледам звездите, искам и да обичам... Но най-вече искам да изчистя размазания си грим, да продължа напред, да имам добра оценка на анатомията, искам да съм по корем отново.... все неща, които не мога да получа, ако съм зависима. И все пак веднъж на хиляди години човек се изкушава да гради, да трие носове и да гледа реещи се фенери. Не бих казала, че е лошо, просто времето красноречиво показва, че не е за мен. И за теб, просто времето ни мрази. А кой би се противопоставил на времето. Аз си тръгвам сама и пия сама и страдам сама, и давам обяснения, които не дължа, всъщност всичко, което искам е да мине вечерта. И тя мина... като класически любовен роман, в който главната героиня остава разочарована... и постепенно намразвам любовните романи.
