Сънят винаги идва бързо, неочаквано и понякога не бързаме да се събудим. И аз не бързах. Сънят идваше чист, показваше ми това, което никога не бих си признала. Това което жадувах. Беше толкова кристално ясен и болезнено реален. Когато се събудих сякаш го продължих. Мечтаех ли, мечтаех. Разумът ми се опитваше да ме спре, защото бе толкова грешно, но нямах силите, не и този път. Осъзнах, че всичките ми усилия за миг се изпариха. Толкова труд в отричане, отхвърляне и нежелание. И сега трябва да започна всичко отначало. За първи път от месеци осъзнах, че тая неща, които разумът бе скрил от мен. А мислех, че е толкова лесно. Това са просто някакви си чувства. От всички грешки, които правя, тази е от най-големите. Да позволявам на тези глупави емоции да надигат глава, след като съм ги погребала. Мразех съзнанието си, което толкова лекомислено си играеше със сцените, които му поверих. Разиграваше нови, отричаше стари, играеше някаква извратена игра с чувствата ми. Но не това бе най-лошото. Онази надежда, която зарових стоеше кристално ясна до мен. Сякаш ми се присмиваше за наивната вяра. И за пръв път не можех да извикам рационалната част от съзнанието ми, да спре тази нелепа игра. И след това намразих кристално ясния, любим сън. А после за пореден път започнах да отхвърлям всичко, както досега, защото дадох обещание на себе си всичко това да спра.
Няма коментари:
Публикуване на коментар