Утринни стени

Утро е, но прилича на неизказано откровение, на мокро желание, на сън в реалността. Будна съм, не съм заспивала, заради мечта. Великата мечта, която трябва да оправдая. А съзнанието ми, тялото ми - мразят ме. Умората ме прави слаба, защитните ми стени са полузаспали и мога да погледна зад тях, да ги залича със замах. Толкова е глупаво да можеш да се самонараняваш толкова лесно. Не би ли следвало да е по-трудно? Но минах вече през това и усетих всеки момент без стените си, чувствайки се разголена пред очите им. Не е за мен това.

Вятърът е по-силен от снощи, предизвиква буря в душата ми. Сама съм, а в този ранен час не искам да бягам. От себе си, от тях. Бурните импулси умират бурно. Умират като неизречена целувка. Като полуцелувка, като някаква минала грешка. И обещавам, заклевам се в това толкова ранно сутрешно откровение - да изпитам всяка следваща целувка с по-голямо и по-голямо желание. Оставям глупавите въпроси за съответните хора, отпускам се на бъдещето, изтривам умората.

Безсънните нощи причиняват писания, неизлечимите белези опит, какво донася вярата тогава? По връхчетата на пръстите ми са егоистичните, нарцистичните желания, по-дълбоко няма нищо, всичко е на повърхността. За да не вижда никой, вглеждайки се в него. Оглеждайки най-низшите, покварените желания, виждайки бистрия ум и някаква външност - губи се личността като такава. Сборът от качества става механичен. И се губи същността.

Небето просветлява и всичко започва отначало. Нов ден. Защо не се будех нова всеки ден? Защото понякога изобщо не спя, защото нямам константа, защото не бих се разпиляла нарочно? Защо?

За желанията и потребностите

Винаги съм имала прости желания. Моментни. Те в повечето случай се изпълняват поради една проста причина - когато искам нещо трябва да стане веднага. Но има и такива, които поради една или друга причина не успявам да изпълня. Просто се отлагат във времето, без точно определена дата или час. Понякога дори си давам ултиматуми, защото желанията ми трябва да бъдат изпълнени. В това отношение съм капризна.

Но има и неща, които не само искам да бъдат изпълнени - те трябва да бъдат. Това са едни основни потребности, без които никой от нас не би могъл да съществува като нормално човешко същество. Това, което ни отличава от животните. И според пирамидата на Маслоу в основата на тези желания е нуждата от храна и подслон. По-нагоре в пирамидата са подредени прогресивно - чувството са сигурност, нужда от любов, принадлежност, уважение и най-висшата от всички - самоактуализацията. "Трябва да стана повече от това което съм, да стана всичко, което мога да бъда." За мен тази потребност е ясно разграничена на две основни неща. От една страна - усъвършенстването в професионалната област. За мен тази област е медицината - тоест трябва да стана най-добрият лекар, който мога да бъда. Знам, че трябва да уча почти денонощно и да знам всяка пъпчица на костите с всичките и 4-5 наименования. И съм готова да уча достатъчно, за да достигна тази своя най-висша цел - да бъда толкова добра, че да мога да не съжалявам, да мога да се гледам в огледалото и да се гордея с човека, който съм.

Но какво става, когато тази моя висша потребност, нужда дели място с едно чисто плътско и животинско желание - да бъда подчинена. Или мазохистка. Имам тази влудяваща нужда някой да ме хване за косата. Имам нужда от шамара, който ще ме накара да се подмокря и тихото шептене в ухото ми. Това е като наркотик, а когато не го взимам редовно има странични ефекти на абстиненцията. Вървя и виждам животинското в мъжете. Желанието ми се увеличава, видя ли някое от "господарските" качества. И идва момент, в който съм толкова погълната от фантазиите си, развили се за секунди, че изпускам съществена част от реалността. И не мога да се спра. Тялото ми си иска своето. И аз съм безсилна да се противопоставя. Става ми все по-трудно да се съсредоточа върху разните микрофиламенти по цитология.

Раздвоението ми между тези толкова наложителни потребности е видимо. Не бих могла да пренебрегна никоя от тях, защото иначе няма да съм цяла, няма да съм аз и не бих се понесла. Затова остава само един единствен изход - честото удовлетворяване на мазохистичните ми потребности и непрекъснатото учене, за да мога един ден да усетя, че не съм загубила част от себе си по пътя. Да видим дали ще се получи...