Незавършените разкази са тежко бреме. А аз на моменти съм перфекционист, искам да знам истината, да мога да погледна цялата картина, да поставя всяко нещо на мястото му и да не се обръщам повече назад, където не е моето място. Но разказа има многоточие или глупава точка, сложена насред изречението. Толкова е дразнещо. Затова спрях да говоря. Не ми се иска да преживявам пред друг всичко в мен. Но нощите не ми дават избор, те са като машина на времето, а от връщането няма полза. Имам натрапчива нужда за край, да мога да приема поражението или да си направя изводите, а сега сякаш съм насред пустош – без знаци, без хора, без решения. И пустошта ме превзема, празнотата я чувствам физически, но някак си идеализирано. Винаги е била там, но някак по-малка, миниатюрна и с моя оптимизъм винаги съм си мислела, че някой ден ще я прогоня. А сега е всеобхватна, плътна, сякаш мога да я пипна. Поглъща оптимизма, но оставя нещо – тъга, сигурност и желания. А невъзможните желания са вредни, по-вредни от всякакви мечти.
...
И тогава, в един момент преди да заспи, в съзнанието и се родиха образи, копия на миналото, пренесени в бъдещето, настоящи решения, докосвания, контакт. Възкреси нощта в отделни картини. До нея лежеше тяло, а тя разсеяно се бе сгушила в него, прокарвайки пръсти по гърдите му. Заспа така, далече не самотна, очите и блестяха, сякаш най-после бе намерила туй, що търсеше. Заплатила бе за него с най-високата цена – своето целомъдрие.
Няма коментари:
Публикуване на коментар