Потапям се в нов казан от емоции. Защото имам нужда от това – да усещам и да е болезнено. И си го причинявам доброволно. Имам нужда от дозата си наркотик – ендорфините, които те карат да се чувстваш жив. Затова се влюбвам отново и отново в бягането. И не само... Затова взимам всичките грешни решения. И заставам гордо зад тях. И само мъничко се чудя кое точно ще е това, което ще ме пречупи. Кое ще е това, което ще ме откаже, кога ще кажа... не, не мога повече. И срокът на годност е нечетим, размазано и грозно принтиран на ярко бяла хартия. Затова продължавам да искам всичко, да го искам сега, да се наслаждавам на болката. Да градя грандиозни планове, които да взимат всичко от мен. Поне докато умът и тялото ми са заети, ще забравям всичките разочарования... и цялата липса на разбиране, ще отдавам лоялността си само на заслужилите го – бягането и болката. И ще забравям как липсата ми на точка на пречупване е необходимостта ми да съм тази, която съм. Защото аз съм всичко покварено и извратено. Аз съм свободният дух, който не може да бъде уловен. Но по-скоро би умрял пред това да предаде този, който го държи. Аз съм неспирното течение и неспирно движение. Аз съм самотният бегач в полето и курвата, която използваш. Аз съм абсолютният егоист и най-лоялното същество. Аз съм завършеният човек и този, който непрекъснато се надгражда. Аз съм абсолютният идеалист и най-голямото несъвършенство. И осъзнавам, колко е приятно да си влюбен, да бълбукаш и сияеш. Но кой би се влюбил в покварата и в нещо, което не може да пречупи. Кой би се влюбил в нещо, което е негово и същевременно не е. Затова само понякога си свалям розовите очила, за да се върна към нещата, които имат малко по-голям смисъл в безсмислието на битието.
Може би съм разплела калбото на живота грешно. Може би нихилизмът ми е в повече. И съм благодарна за всички илюзии, които изградихме. Беше хубав живот. Безмислено щастлив и празен. Не бих могла да съм по-доволна. Но илюзиите избледняват с времето и остават само нещата, които можем да докоснем. А аз не мога да те докосна. Докосвам миналото.. и го разглеждам като интересна картина. Като нещо, което е сътворило това което съм. И за 20 секунди ми минава мисълта, ами ако бях разплела кълбото по друг начин. Но както и да го разплитам – истината ще плува на повърхността. Не можеш да се обелиш от същността си, не можеш да потънеш. Истината ще изплува с теб на повърхността. Нормалността е надценена, нали така... а може и да е недооценена. Защото я оценяваш само когато не я притежаваш, когато си дълбоко различен и покварен. И защо вярата е нещо, което никога не ни напуска. Нали надеждата трябва да умре, за да мога да съм свободна. Как да убия нещо безсмъртно. Как да кажа на Пандора, че може би точно тя е най-лошото, което ни се е случило.
изображение - https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%B0
