за Пандора (нещо изровено от архивите)

Може би съм разплела калбото на живота грешно. Може би нихилизмът ми е в повече. И съм благодарна за всички илюзии, които изградихме. Беше хубав живот. Безмислено щастлив и празен. Не бих могла да съм по-доволна. Но илюзиите избледняват с времето и остават само нещата, които можем да докоснем. А аз не мога да те докосна. Докосвам миналото.. и го разглеждам като интересна картина. Като нещо, което е сътворило това което съм. И за 20 секунди ми минава мисълта, ами ако бях разплела кълбото по друг начин. Но както и да го разплитам – истината ще плува на повърхността. Не можеш да се обелиш от същността си, не можеш да потънеш. Истината ще изплува с теб на повърхността. Нормалността е надценена, нали така... а може и да е недооценена. Защото я оценяваш само когато не я притежаваш, когато си дълбоко различен и покварен. И защо вярата е нещо, което никога не ни напуска. Нали надеждата трябва да умре, за да мога да съм свободна. Как да убия нещо безсмъртно. Как да кажа на Пандора, че може би точно тя е най-лошото, което ни се е случило. изображение - https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%B0