Един ден в самотния април... на стоп

Събота е. Събуждам се с рядкото усещане, че съм се наспала, за пореден път съм изпуснала 5кмрън. Но едно кафе ме дели от покоряването на света... или съботния ден. Утре е Великден и за първи път от години ще се прибера в Кюстендил за празника. Не от носталгия или желание да празнувам, а защото се чувствам желана, все пак баща ми предложи да дойде с колата от София да ме вземе. А аз чета между редовете „Толкова искаме да си с нас на празника, че ще изхабим гориво и време, за да се случи“.
Всяка сутрин ми е бавна и лежерна, с кафе и потопяване в интернет. Проверих и кога са автобусите към Кюстендил... 13:50 пишеше на сайта, ама дали го има и в празничния ден. След като никой не ми писа в групата за споделено пътуване и съм твърде голям интроверт, за да звъня на гарата, реших че в 13:50 просто ще отида да проверя на място.
Става 13...13:15 и аз отново в последния момент се оправям и излизам... но точно в 13:50 съм на гарата. В този живот не закъснявам само за автобус, влак и театър, за всичко останало времето е илюзорно понятие. И автобус няма. Имало е в 13:00 и следващия е в 15:45, а навън ръми. Аз съм по сив клин, червен суичър /представете си студентка в колеж/, яке и 2 чанти. Седя пред празната гара и се чудя сега накъде. Ако карам баща ми да идва, това ще е след поне 1-1:30ч. Ако чакам автобуса ще се прибера след 17ч. А утре вечер трябва да пътувам наобратно. В моята глава не мога да си позволя да губя толкова време.
И решението е импулсивно, бързо и уверено. Ще пътувам на стоп. Какво е най-лошото, което може да се случи /сарказъм е, имам достатъчно въображение/. Тръгвам смело към околовръстното на София или т.нар Горнобански път. Уведомявам баща ми каква глупост ще правя, поне някой да знае. Мама няма да разбира... никога.
И стопирам. Всичко пътува към Перник или поне имат такава регистрация. И след няколко минути... 5... може би, не повече от 10 спира кола. Мъжът е на средна възраст и казва, че е към Перник. Какво пък, аз и от Перник мога да стопирам, и от Перник може да ме вземе баща ми.
Качих се в колата и се заговорихме. Емил. Живее в Мадрид. Бил женкар на времето, но предложил на жена си на 4тата среща. Сега са 30 години заедно, имат деца и прекрасен живот в Испаия. Спряхме на една бензиностанция, а аз излязох да снимам номера на колата и да ъпдейтна родителското тяло. Пътуването бе приятно и след под половин час вече бях след кръговото на входа на Перник.
Представете си следната гледка – млада жена, по клинче, с 2 големи чанти се разхожда с вдигнат палец срещу колите във вече поройния дъжд. И аз си мисля „Абе кой ще ти спре тук – на някаква луда, която стопира в дъжда“. След разходка напред назад и осъзнаване на а) почти няма коли с регистрация КН, предполагам защото повечето хора вече минават по магистралата и б) точно преди големия десен завой за Перник съм и половината коли са за Перник, реших да продължа в посока Кюстендил след завоя. Тротоар няма, аз съм най-вдясно на пътя, започва да ми става леко студено, но определено се забавлявам на този създаден от мен абсурд.
И спира кола с 2ма мъже вътре. Между 20 и 40 годишни, пушат, колата е голяма, някакво SUV. Номерът съм го снимала преди да се кача този път и радостно кацам на задната седалка, нищо че могат да ме хвърлят само до краяя на Перник, а те са в посока Трън. Разбирам, че са спрели, защото единият е пътувал често на стоп в миналото – той е и по-общителен, другият е темерут и почти не говори. Към края на пътуването си пожелаваме приятен ден, опитва се да ми вземе фейсбука, но това няма как да се случи. При слизането имах малка паник атака, когато не можах да си намеря телефона, защото всички осъзнаваме, че изгубя ли го в случайна кола на стоп няма да го видя повече. А телефонът е чисто нов и безбожно скъп. И някъде около готовността ми да спринтирам след коалата го намерих в страничния джоб на сака и си прочетох едно конско да спра да съм толкова истерична. А в другия край на Перник дъжд вече няма, слънцето се е подало и животът е прекрасен.
Започвам да стопирам отново. Мисля си как трябва да имаш интуиция на такива приключения и не може да се качиш във всяка кола. Чудя се дали аз я имам, имам ли 6то чувство, мога ли да разчитам достатъчно на късмета си и на себе си. Поне времето вече е хубаво, но повечето прелитащи коли все още са с пернишка регистрация. Аз си вдигам смело пръст докато не приближават и като видя PK го свалям, няма смисъл.
Но една кола с пернишка регистрация спря, на 100-200 метра по-надолу. Подтичвам към нея, снимам номера и се чудя защо е спряла, ако е от Перник човека. Колата е лъскава, черна, а шофьорът пуши айкос. Започвам разговор въпреки, че вътрешно вече съм наясно, че няма да се кача. Момчето е около 30... и ме гледа в очите, но някак особено. Бих казала, че очите му „шарят“, въпреки че се държи сдържано.
Аз: „За къде сте?“ (за където и да сте, аз съм в друга посока, но съм възпитана)
Той: „За Радомир.“
Аз: „Ооо, разбирам, аз обаче съм за Кюстендил. Радомир ми е много близо. Ще се кача при някой в моята посока, но благодаря.“
И си тръгвам бавно напред, а той пали колата и тръгва редом с мен. Аз съм възпитана и спирам да видя какво иска.
Той: „А може ли да измислим нещо друго“ с един многозначителен поглед.
Аз: „Не, ме можем“
И тук някъде се потупах по рамото, стиснах си ръката и знаех, че мога да разчитам на вътрешното си усещане и на късмета си. А човекът си тръгна дори преди да мога да се притесня, че съм сама на средата на пътя.
Аз обаче не губих време и вдигнах палец на буквално следващата кола – възрастен мъж с брада и дълга коса до раменете, малко приличаше на рокер или на алкохолик. Но изглеждаше надежден. Той спря толкова бързо, че нямах време и да снимам номера. Качих се и се заговорихме, той бе на възрастта на баща ми и отиваше да пие в село близо до Кюстендил. Много готин човек, с 2 големи деца, дългогодишен брак. Говорехме си за живота, за битовизми разни и неусетно стигнахме Кюстендил. Оказа се, че наистина е моторист, но и професионален шофьор, така че определено бях случила на човека. Спря ме на една бензиностанция на 500м от работата на баща ми и потегли.
15:45 е, а аз влизам в Кюстендил, слънцето пече, а аз съм толкова развълнувана от прекрасното пътуване, среащата с нови хора, но се надявам да не повтарям сокро. През 10 години е предостатъчно.