Нищо повече

Пропилях времето си, изгубих душата.
Не исках нищо, загубих повече,
обръщам се назад и виждам съдбата
и този пек все така проклето пече.
Ще видя ли това, което исках,
ще докосна ли съдбата с ангелски криле
или в бодли и кости животът ми ще протече.
Ще бъда ли отново чиста и неопетнена,
или кръвта ще продължи да си тече,
кръвта от всички тези рани,
която от години си тече.
Дупката отвътре е огромна,
и болезнена, зловонна.
Толкова празна и безплътна,
но толкова истински достъпна.
В един миг сякаш имаше криле,
в следващия падах на земята,
писна ми да падам или ставам.
Долу или Горе ще реша къде.
А времето тече и продължава да тече,
не бих го спряла дори ако можех,
това време води до края, до гроба.
А там е тихо и в тишината сън
толкова прекрасен като живот изпълнен с огън.
Но надали ще се събудя, предпочитам да лежа,
защото тук няма болка от душата ми сломена,
сърцето ми е цяло, не ми трябва ново.
Ще лежа тук, в този тих и кален гроб,
защото трябва да живея този живот див и жесток.

За един специален човек

Ти бе до мен всеки ден
Като пепел нежна
Разпръсна въглените в тлен!

Като цвете в райската градина на нощта
Нежната и коварна красота

И таз усмивка помръква в мрака чер
За да се слее с простора на моята вечер

С кожа мека без мъх и полека
Поемаш по тази пътека….
Към мен…
Истински позната, за другите не съвсем
Ще бъда аз до теб в мрак и в плен

И когато жегата не стихва с огнените си крила
Ще ме вземеш ли в купето край приморските села.

Аз бих продължила,
Нека отидем до край света,
Защото колкото и да съм пила
За мен ще бъдеш само светлина

Обещах да не те пускам да тръгнеш,
В бъдещето минало да се превърнеш.
Когато имаш нужда се заклех,
Че винаги ще бъда до теб.

Животът като път към смъртта

Какво е живота? Въпрос, задаван отново и отново и всеки стига сам до някакви прозрения.
Какво е смъртта? Рай, Ад или просто нищо? Има ли Бог и дали ще ни прости?
До скоро вярвах, че животът е просто път, един дълъг и същевременно толкова кратък път. Един миг на болка, тъга и радост. На щастие и падение. Изкачваме се, а после падаме и после пак се изправяме. Не вярвах, че животът може да има някакъв по-различен смисъл. Защото животът сме ние самите. Той е в нас и ние градим неговия път. Не ми трябваха причини, за да съм тук.
Но ако погледнем по по-различен начин на нещата?
На живота като на път към смъртта. Всеки си задава въпроси, но никога не приема, че всъщност всеки живот е толкова кратък. И всеки живот ни води към едно единствено място - смъртта. Тя е един символичен край, но може да бъде и една прекрасна цел.
Ами ако посветим целия си живот на една единствена цел - смъртта?
Ако амбициите ни са път към тази цел. Това да станем някой означава да крачим смело, неустрашимо към целта. Към заветната цел.
Дали тази цел е осъзната?
В повечето случай - не, но това е крайната, фатална цел, към която неизменно ни води живота - Смъртта.
Каква ще е тя?
За мен- червена и желана!

На бесилото до края

Онова спокойствие и онзи вкус,
донася ми наслада с горчив привкус.
Светът е бял, а душата ми червена
оставя белези в душата и по мене.
И косата ми опъва и сърцето ми гори,
винаги и никога не ще се победи.
Онази жега и онова чувство
толкова е скоро и толкова далеч,
въжето се превръща в изкуство,
бесилото в опияняващ жест.
Дъхът ми спира, а в ухото думите мълвят.
"Спокойно, кучко, чудя се дали ще спра!"
Примката се стяга, устата се отваря,
желание и страх в едно се сливат,
като горещи вълни тялото обливат,
безпомощност, желание, наслада, обожание.
Толкова е силно, искам да крещя
краят наближава, дано да издържа.
Моля те, не спирай, бавно ме убивай
Ако в края изкрещя, накарай ме да спра.
Нека агонията обхване моята душа,
докато се опитва да си позволя дъха.
Страхът бавно ще се разлее в мен
дръпни въжето точно преди сърцето да спре.
И после отново причини ми това
спри дъха ми бавно със своята ръка.
Ако имам избор щях да избера,
тази лека, бавна болка и смъртта.

Истинското щастие

Това, което съм сега е по-прекрасно от всичко, което съм била. Знам, че съм направила всичко, което съм могла, а което не съм – така е трябвало. Знам, че ще постигна всички цели, които си поставя. Знам, че притежавам мига и съм благодарна за него. Благодарна съм още за всички хора, които са, или са били част от живота ми, за всички мигове, защото заради тях аз съм стигнала до тук. Заради тях аз съм това, което съм и не бих се променила за нищо или никого, защото сега съм щастлива. Онова опияняващо чувство, че си направил всичко, което е трябвало, а когато трябва, ще направиш всичко по силите си, това чувство е като океан, в който се давиш и не искаш да изплуваш. Знаеш, че си тук и виждаш настоящето, по-прекрасно е от мечтите и по-истинско от всичко около теб. И едва сега забелязвам как всичко се променя, как всичко е застинало и се движи. Виждам красотата на онзи сив асфалтов цвят и мечтите си. За пръв път няма въпроси, а музиката продължава да бумти, сякаш се излива от мен, трепери и ми напомня за нещата, които са били, които никога няма да се върнат, но от които съм събрала само най-красивите мигове. Толкова много красиви спомени, събрани в моя албум, толкова запомнящи се мигове. За пръв път живея за всеки миг. И знам, че ако сега животът ми свърши няма да съжалявам за нищо, така както никога не съм съжалявала. Ще знам, че съм взела всичко, което ми е предложил живота - най-страхотното детство, най-добрите приятели, най-добрия успех, най-високите амбиции, но аз съм нагла и продължавам да искам още и още. Искам, като се обърна след време да съм сбъднала всичките си мечти. Искам и един розов ГОЛФ 2. Искам и онзи хубав котарак. Искам и от онези големи, пухкави зайчета. Искам и онази голяма щастлива любов, за която всеки мечтае. Искам, искам, искам…. И ще продължа да се боря за нещата, които днес ми се струват невъзможни, но които някой ден ще имам…

Тишина

Страстна тишина се разля
и света мигом утихна,
погледнах навън - там нямаше нищо,
само лятната жега малко бездишна.
Беше тишина, каквато не искам,
но в този миг тишината бе толкова истинска.
Прашният вятър, отъпкания път,
времето бе спряло в този малък кът.
Птиците не пееха, дървесата не шумят
и полета на времето бе спрял мигът.
Спрях и се замислих дали беше истина,
щях ли да продължа или просто да утихна.
Можех и да викам или просто да крещя,
но имаше ли смисъл тази тишиина да наруша.
Насладих се достатъчно и бе време да тръгна,
да се измъкна от тази дупка бездънна.
Но тишината бе плътна и тежка
притискаше ме долу със сила нечовешка.
Волята избухна, тишината не успя
нея да обори, както беше досега.
И в този миг неземен, пламенен, красив
моя свят възвърна предишния си облик.
С песен тишината се раздра,
намирах се на пътя и можех да вървя.

За хората и странностите или рационалното vs. лудостта

Всеки човек си има мнение, дори и да е глупаво. Но има два типа хора – малцинство и множество по всеки въпрос. Но какво става, когато един човек се причислява към малцинствата по прекалено много въпроси. Мнението му е посрещано с упреци... всъщност, ако човек дори и тогава отстоява мнението си, смята се, че е силен, но има ли смисъл да се бориш срещу вятъра? Не разбирам, защо човек вместо да изрази мнението си, да постави теза, доказателства, факти, да разсъждава, той просто прави обобщение за това, че е прав, а заключението му е свързано с епитети към хората, които не са съгласни с изказването му. Не разбирам, защо не използваме мисленето си,за да дадем доказателства за тезата си, а само плюем по “по-иначе” мислещите. Дали различното мнение показва един мислещ човек или един побъркан? Къде е разликата? Или това е относително, всеки човек гледа по различен начин на тези понятия. Странно досега съм се приемала като мислещ и разумен човек (има и изключения), но дали просто не съм побъркана? По принцип мисленето на хората няма голямо значение за мен. Но къде всъщност поставяме границата рационално мислене-лудост. Има ли изобщо такава? И ако мнението ни се различава по прекалено много въпроси от общоприетото, това прави ли ни различни или просто сме объркани? Един приятел беше казал “Спорът приключва, когато свършат доводите”, но когато мнението на мнозинството е лишено от доказателства, но въпреки това е твърдо, казват “Това не е черно, бяло е!” и го повтарят постоянно, дали ще има смисъл да обясняваш фактите доказващи, че е бяло, когато отсреща се чува само “Черно е!”. Все пак една лъжа повторена 100 пъти става истина и колко ли други “истини” се приемат на доверие....

Идеята

Идеята, това е същността на всичко, дали светът е сътворен от идеята, или Господ е плод на нашата вяра. През годините нещата се преекспонират, но в сърцевината на всичко лежи замисълът, това без което не можем, ако нещата нямаха смисъл, то те не би следвало да съществуват. Съществуването на предметите, хората, природата е изградено чрез замисълът. В тях е вложена идеята, тя е нещо, което не можем да видим с просто око, не можем да опишем, но тя придава смисълът. Тя е пълнотата, да имаш идея е повече от това да вярваш, ако имаш идея, това означава собствено мнение, а вярата е посредствеността. Това са двете противоположностти “Да вярваш” и “Да виждаш”, защото не винаги виждаш, когато вярваш и не винаги вярваш, когато виждаш. Мога да направя съпоставка с мисля-знам. Да мислиш показва развитие, идея, мисъл. Знанието е твърдо, статично, то е като науката, има граници, константи. Изменението му е следствие от мисълта, която е движещата идея. И какво всъщност означава да имаш вяра? Да вярваш? И каква е идеята на вярата? Къде е границата мисъл-вяра и след като толкова хиляди години църквата се е опитвала да наложи вярата над мисълта, до къде е стигнала сега? Днес обаче просто не виждам мисълта, а вярата е силна. Но не говоря за вярата към църквата, за вярата към Бог, говоря за това, че ние вярваме в това в което искаме да вярваме. Защо ни е да мислим, когато знаем, че нещата около нас са такива каквито са, защо са ни идеите и развитието, когато имаме достатъчно за преживяването си. Не бих могла да опиша идеята на вярата, не бих могла да опиша дори самата вяра, това е нещо повече от разбирането, това е нещо на по-високо ниво. А границата мисъл-вяра всеки я поставя сам за себе си. Аз мисля и вярвам в мисълта, мисля и вярвам в измисленото, в заключението, вярата и мисълта се преплитат, но всеки решава сам кое ще го води по пътя на живота. Вярата или идеята ! отговор на постта

За нахалството и наглостта

Жалко е, наистина е жалко как толкова много шансове се пропиляват. Как хората нямат амбиции, цели, а високите им идеали са свързани с иначе толкова извисената музика на Андреа и Преслава. Глупаво е, как стоиш и се смееш, без да осъзнаваш какво говори човекът срещу теб. Причината за силното ми афектиране е един загубен или всъщност, много ползотворен час по история. Ползотворен, защото ме накара да се замисля, какво правим, защо го правим. Защо наистина сме толкова нагли, защо вместо да научим нещо, за да оправдаем иначе “изгубеното” време в училище, ние просто се смеем на господина, отговаряме нахално, а на въпроса за какво се държим в училището се чува “за кура”. Някак си не разбирам идеалите или по-точно липсата на такива. Съществуването или по-точно живуркането на хора, които не знаят за какво да се хванат, посредствени и с промити от чалга и алкохол мозъци. За които вечният отговор на въпроса “Кога ще се напием?” е “В петък!”. Не, не отричам алкохола, не отричам самочувствието, но отричам това да е целта в живота, отричам наглостта и нахалството спрямо по-възрастни и знаещи учители. Е, накъде отиваме? И защо? Много бих се радвала някой да ми отговори, да ме накара поне малко да се надявам, че в бъдеще в България ще има повече достойни хора, а не живуркащи човечета!

Всичко, което правя сега след време ще ми изглежда различно. Всичко, което искам сега, след време ще бъде проклета грешка. Опитвам се да живея в реалността, но тя така ме отблъсква. Какво искам ли? Една преградка, няколко нежни думи.. Дали готова съм не знам да има нещо помежду ни. Няма да опитам, не и този път, ще се нося по течението на светът. Малка съм, ранима, искам те, вземи ме. Колко глупава е нежността, проклятието на реалността. Колкото и да искам да бягам, взе пак съм тук, напук на грешките, които правих опитвам се да счупя ледът. Толкова здраво оковал гърдите, толкова лек и безплътен като въздишка. Поглеждам те и знам, толкова пъти ще те виждам. Нима би приел тази проклета интрига. И продължавам и крача със стъпки бавни, поглед някак замечтан, устни коварни. Стъпките са твърди, сърцето от лед, това което имах е това, което взе. И ще се изправям и ще падам, защото животът е това един безкраен танц на кръговрата. Ти приличаш на него, а той на първия, ще ви сложа номерче и ще ви пъхна на прашния рафт, където толкова мъже стоят. Безгрешна не съм, но идеална съвсем, дали там за мен ще е добре. Ще опитам, ако не успея няма да има значение, защото не ме интересува твоето мнение. Но досега, винаги съм била първа, винаги съм имала всичко, и сега ще успея, макар и да загубя…