На бесилото до края

Онова спокойствие и онзи вкус,
донася ми наслада с горчив привкус.
Светът е бял, а душата ми червена
оставя белези в душата и по мене.
И косата ми опъва и сърцето ми гори,
винаги и никога не ще се победи.
Онази жега и онова чувство
толкова е скоро и толкова далеч,
въжето се превръща в изкуство,
бесилото в опияняващ жест.
Дъхът ми спира, а в ухото думите мълвят.
"Спокойно, кучко, чудя се дали ще спра!"
Примката се стяга, устата се отваря,
желание и страх в едно се сливат,
като горещи вълни тялото обливат,
безпомощност, желание, наслада, обожание.
Толкова е силно, искам да крещя
краят наближава, дано да издържа.
Моля те, не спирай, бавно ме убивай
Ако в края изкрещя, накарай ме да спра.
Нека агонията обхване моята душа,
докато се опитва да си позволя дъха.
Страхът бавно ще се разлее в мен
дръпни въжето точно преди сърцето да спре.
И после отново причини ми това
спри дъха ми бавно със своята ръка.
Ако имам избор щях да избера,
тази лека, бавна болка и смъртта.

Истинското щастие

Това, което съм сега е по-прекрасно от всичко, което съм била. Знам, че съм направила всичко, което съм могла, а което не съм – така е трябвало. Знам, че ще постигна всички цели, които си поставя. Знам, че притежавам мига и съм благодарна за него. Благодарна съм още за всички хора, които са, или са били част от живота ми, за всички мигове, защото заради тях аз съм стигнала до тук. Заради тях аз съм това, което съм и не бих се променила за нищо или никого, защото сега съм щастлива. Онова опияняващо чувство, че си направил всичко, което е трябвало, а когато трябва, ще направиш всичко по силите си, това чувство е като океан, в който се давиш и не искаш да изплуваш. Знаеш, че си тук и виждаш настоящето, по-прекрасно е от мечтите и по-истинско от всичко около теб. И едва сега забелязвам как всичко се променя, как всичко е застинало и се движи. Виждам красотата на онзи сив асфалтов цвят и мечтите си. За пръв път няма въпроси, а музиката продължава да бумти, сякаш се излива от мен, трепери и ми напомня за нещата, които са били, които никога няма да се върнат, но от които съм събрала само най-красивите мигове. Толкова много красиви спомени, събрани в моя албум, толкова запомнящи се мигове. За пръв път живея за всеки миг. И знам, че ако сега животът ми свърши няма да съжалявам за нищо, така както никога не съм съжалявала. Ще знам, че съм взела всичко, което ми е предложил живота - най-страхотното детство, най-добрите приятели, най-добрия успех, най-високите амбиции, но аз съм нагла и продължавам да искам още и още. Искам, като се обърна след време да съм сбъднала всичките си мечти. Искам и един розов ГОЛФ 2. Искам и онзи хубав котарак. Искам и от онези големи, пухкави зайчета. Искам и онази голяма щастлива любов, за която всеки мечтае. Искам, искам, искам…. И ще продължа да се боря за нещата, които днес ми се струват невъзможни, но които някой ден ще имам…

Тишина

Страстна тишина се разля
и света мигом утихна,
погледнах навън - там нямаше нищо,
само лятната жега малко бездишна.
Беше тишина, каквато не искам,
но в този миг тишината бе толкова истинска.
Прашният вятър, отъпкания път,
времето бе спряло в този малък кът.
Птиците не пееха, дървесата не шумят
и полета на времето бе спрял мигът.
Спрях и се замислих дали беше истина,
щях ли да продължа или просто да утихна.
Можех и да викам или просто да крещя,
но имаше ли смисъл тази тишиина да наруша.
Насладих се достатъчно и бе време да тръгна,
да се измъкна от тази дупка бездънна.
Но тишината бе плътна и тежка
притискаше ме долу със сила нечовешка.
Волята избухна, тишината не успя
нея да обори, както беше досега.
И в този миг неземен, пламенен, красив
моя свят възвърна предишния си облик.
С песен тишината се раздра,
намирах се на пътя и можех да вървя.

За хората и странностите или рационалното vs. лудостта

Всеки човек си има мнение, дори и да е глупаво. Но има два типа хора – малцинство и множество по всеки въпрос. Но какво става, когато един човек се причислява към малцинствата по прекалено много въпроси. Мнението му е посрещано с упреци... всъщност, ако човек дори и тогава отстоява мнението си, смята се, че е силен, но има ли смисъл да се бориш срещу вятъра? Не разбирам, защо човек вместо да изрази мнението си, да постави теза, доказателства, факти, да разсъждава, той просто прави обобщение за това, че е прав, а заключението му е свързано с епитети към хората, които не са съгласни с изказването му. Не разбирам, защо не използваме мисленето си,за да дадем доказателства за тезата си, а само плюем по “по-иначе” мислещите. Дали различното мнение показва един мислещ човек или един побъркан? Къде е разликата? Или това е относително, всеки човек гледа по различен начин на тези понятия. Странно досега съм се приемала като мислещ и разумен човек (има и изключения), но дали просто не съм побъркана? По принцип мисленето на хората няма голямо значение за мен. Но къде всъщност поставяме границата рационално мислене-лудост. Има ли изобщо такава? И ако мнението ни се различава по прекалено много въпроси от общоприетото, това прави ли ни различни или просто сме объркани? Един приятел беше казал “Спорът приключва, когато свършат доводите”, но когато мнението на мнозинството е лишено от доказателства, но въпреки това е твърдо, казват “Това не е черно, бяло е!” и го повтарят постоянно, дали ще има смисъл да обясняваш фактите доказващи, че е бяло, когато отсреща се чува само “Черно е!”. Все пак една лъжа повторена 100 пъти става истина и колко ли други “истини” се приемат на доверие....

Идеята

Идеята, това е същността на всичко, дали светът е сътворен от идеята, или Господ е плод на нашата вяра. През годините нещата се преекспонират, но в сърцевината на всичко лежи замисълът, това без което не можем, ако нещата нямаха смисъл, то те не би следвало да съществуват. Съществуването на предметите, хората, природата е изградено чрез замисълът. В тях е вложена идеята, тя е нещо, което не можем да видим с просто око, не можем да опишем, но тя придава смисълът. Тя е пълнотата, да имаш идея е повече от това да вярваш, ако имаш идея, това означава собствено мнение, а вярата е посредствеността. Това са двете противоположностти “Да вярваш” и “Да виждаш”, защото не винаги виждаш, когато вярваш и не винаги вярваш, когато виждаш. Мога да направя съпоставка с мисля-знам. Да мислиш показва развитие, идея, мисъл. Знанието е твърдо, статично, то е като науката, има граници, константи. Изменението му е следствие от мисълта, която е движещата идея. И какво всъщност означава да имаш вяра? Да вярваш? И каква е идеята на вярата? Къде е границата мисъл-вяра и след като толкова хиляди години църквата се е опитвала да наложи вярата над мисълта, до къде е стигнала сега? Днес обаче просто не виждам мисълта, а вярата е силна. Но не говоря за вярата към църквата, за вярата към Бог, говоря за това, че ние вярваме в това в което искаме да вярваме. Защо ни е да мислим, когато знаем, че нещата около нас са такива каквито са, защо са ни идеите и развитието, когато имаме достатъчно за преживяването си. Не бих могла да опиша идеята на вярата, не бих могла да опиша дори самата вяра, това е нещо повече от разбирането, това е нещо на по-високо ниво. А границата мисъл-вяра всеки я поставя сам за себе си. Аз мисля и вярвам в мисълта, мисля и вярвам в измисленото, в заключението, вярата и мисълта се преплитат, но всеки решава сам кое ще го води по пътя на живота. Вярата или идеята ! отговор на постта

За нахалството и наглостта

Жалко е, наистина е жалко как толкова много шансове се пропиляват. Как хората нямат амбиции, цели, а високите им идеали са свързани с иначе толкова извисената музика на Андреа и Преслава. Глупаво е, как стоиш и се смееш, без да осъзнаваш какво говори човекът срещу теб. Причината за силното ми афектиране е един загубен или всъщност, много ползотворен час по история. Ползотворен, защото ме накара да се замисля, какво правим, защо го правим. Защо наистина сме толкова нагли, защо вместо да научим нещо, за да оправдаем иначе “изгубеното” време в училище, ние просто се смеем на господина, отговаряме нахално, а на въпроса за какво се държим в училището се чува “за кура”. Някак си не разбирам идеалите или по-точно липсата на такива. Съществуването или по-точно живуркането на хора, които не знаят за какво да се хванат, посредствени и с промити от чалга и алкохол мозъци. За които вечният отговор на въпроса “Кога ще се напием?” е “В петък!”. Не, не отричам алкохола, не отричам самочувствието, но отричам това да е целта в живота, отричам наглостта и нахалството спрямо по-възрастни и знаещи учители. Е, накъде отиваме? И защо? Много бих се радвала някой да ми отговори, да ме накара поне малко да се надявам, че в бъдеще в България ще има повече достойни хора, а не живуркащи човечета!

Всичко, което правя сега след време ще ми изглежда различно. Всичко, което искам сега, след време ще бъде проклета грешка. Опитвам се да живея в реалността, но тя така ме отблъсква. Какво искам ли? Една преградка, няколко нежни думи.. Дали готова съм не знам да има нещо помежду ни. Няма да опитам, не и този път, ще се нося по течението на светът. Малка съм, ранима, искам те, вземи ме. Колко глупава е нежността, проклятието на реалността. Колкото и да искам да бягам, взе пак съм тук, напук на грешките, които правих опитвам се да счупя ледът. Толкова здраво оковал гърдите, толкова лек и безплътен като въздишка. Поглеждам те и знам, толкова пъти ще те виждам. Нима би приел тази проклета интрига. И продължавам и крача със стъпки бавни, поглед някак замечтан, устни коварни. Стъпките са твърди, сърцето от лед, това което имах е това, което взе. И ще се изправям и ще падам, защото животът е това един безкраен танц на кръговрата. Ти приличаш на него, а той на първия, ще ви сложа номерче и ще ви пъхна на прашния рафт, където толкова мъже стоят. Безгрешна не съм, но идеална съвсем, дали там за мен ще е добре. Ще опитам, ако не успея няма да има значение, защото не ме интересува твоето мнение. Но досега, винаги съм била първа, винаги съм имала всичко, и сега ще успея, макар и да загубя…

Двете страни на монетата

Вчера бях на косъм от смъртта и какво осъзнах? Това, че целият ти живот минава пред погледа са пълни глупусти или bullshit (по-благозвучно е). Дори не си мислех за ада или рая, сякаш бяха далечни в онзи момент. Съществувах само аз и камионът, а аз се приготвях за удара, който за щастие, или не, не последва. Бях готова за болката и само това, нямаше никакви спомени, никакви надежди, никакви желания. Бяхме само аз и камионът и нищо друго нямаше значение. Никoй не можеше да предвиди какво щеше да стане, а още по-малко, че няма да стане. Когато не последва удар беше странно. Вече бях готова, доколкото можеш да си готов за смъртта, защото тя винаги идва, когато най-малко я очакваш. Смъртта е лесна, когато е твоята собствена, когато не я очакваш, а момента е неизбежен. Трудностите остават за другите, единствено те страдат после. А след това, след това сънувах любовта, беше грозна, беше стара, но беше всичко, което исках. Можеше да ме отведе до границите на възможностите ми, а след това да ме върне, можеше да ме накара да жадувам за болката, а после да ми хареса. Беше всичко, което исках и всичко, от което се страхувах. Беше надеждата, която исках и лудостта, от която имах нужда и същевременно казваше това, което трябваше. Като на сън. Дали всъщност противоположността на смъртта е любовта, защото да обичаш, значи да си жив. Любовта дава надежда, а смъртта я отнема. Двете страни на една монета. Защото всяко нещо си има две лица!

НА КРЪСТОПЪТ

Първата стъпка във всичко е най-трудна, понякога дори и невъзможна. Винаги сам била твърдо зад промяната, няма значение за добро или за лошо, тя просто е нужна. Трябва винаги да улавяш предизвикателството, да успяваш, да променяш живота си. И нежеланието на човек да направи това, което иска идва от страха, че не знае последиците. Всеки от нас в даден момент от живота си застава на кръстопът и рано или късно трябва да избере. Понякога е трудно, но въпреки всичко винаги сам избирала правилния път. С изключение на сега, сега ще избера лесния път, може да егрешен, може да не ми носи щастие, но пак е сигурният път. Патят, които знам къде може и къде не може да ме отведе. Понякога миналото ни има прекалено голямо влияние върху бъдещето ни и колкото и да се опитваме да се отърсим от него.. то просто стои зад нас, като сянка, която не можем да прогоним.

Ще духам на който искам и където искам, докато дишам и мога да коленича.

Една от култовите реплики в “Сексът и градът”. Естествено изречена от Саманта. Интересно ми е колко ли жени искат да кажат това и колко точно биха го направили. Та това са думи, който може да изрече само една курва, уличница или както вие я наречете. Много малко хора могат да си го представят като абсолютно морална ценност. И дори в New York пак ще има хора, които да те осъдят за това, което си и за това, което искаш. Да афишираш своята сексуалност без да се замисляш е запазената марка на Саманта. Но като нея са и много други жени. Но на много малко не им пука за общественото мнение. Е, мен общественото мнение слабо ме интересува. Отдавна сам признала пред себе си каква точно сам и какво точно искам. И все пак се съобразявам дотолкова, че да не нараня най-близките ми хора. Не мисля, че тях ги интерсува какво искам. И какво по-хубаво от това, да правиш каквото ти харесва и с когото ти харесва. Мисля, че никой няма правото да ме съди. Както и аз не осъждам никого. Какъв е смисълът. чувството на вина е ненужно. Днес моята приятелка ми разказа как за една вечер се е целувала с няколко момчета и виновно ме попита дали я осъждам. Как изобщо мога да осъдя нещо подобно, когато във фантазиите си правя много повече с няколко момчета. Изобщо как може да съдим хората? Как може да казваме кое е правилно и кое не? Как може да раздаваме съвети, когато дори не познаваме човека срещу нас?