Защото си струва (21.12.15г.)

Струва си. Всичко си струва, ако постигна, това което искам. Не е някаква глупава мечта, която винаги съм искала. Не е абсолютно невъзможно. И си струва. Струва си всяко лишение, всяка безсънна нощ, всички разочарования. Просто си струва. Защото чувството не е като „да ядеш сладолед, покрит с карамел, докато гледаш как еднорози прескачат искрящата дъга“ – по-хубаво е. Като хиляди малки смърти. Но по-добро. И си струва. Каквото и да правя, само трябва да помня, че амбициите ми, целите ми, изкривените ми желания, сълзите – всички си струва. Защото е съвършенство в най-чиста форма. Защото е щастие, златна среда и нирвана примесени в едно и покрити със сметана. Защото си струва. За първи път разбирам, защо хората се дрогират- защото искат да изпитват това чувство постоянно – но няма как. А наркотиците са лесния път. Затова не умея да правя компромиси със себе си. Затова съм безпристрастна, неподкупна и недодялана – защото разбирам кое си струва и колко е трудно да се постигне. Просто трябва да помня.

Почти нормална (или Какво бихме били без садистите си - 2част)

Падам толкова дълбоко в заешката дупка и светлината става все по-малка. А нуждата от болка расте, обсебва ме, мога да мисля единствено за нуждата от болка. Онази физическа нужда. Жажда, глад за болка. Започвам да търся трескаво.. нещо, каквото и да е. Игли. Имам игли, всъщност е останала една, но нямам спирт. По дяволите. Прокарвам иглата леко по ръката си, колкото да я усетя, защото без спирт не може да се спре където трябва. Добре че съм запазила едно зрънце здрав разум. Повече не е останало. Коланът би бил прекалено шумен, все пак няма нужда да будя съседите, а и самобичуването никога не ми се е отдавало.

Восък. И нека бъде восък. Свещите, които имах липсват. Останала е една. Няма значение, паля я трескаво и започва да капе по вътрешността на бедрото ми. Нищо. Никаква болка, никакво удоволствие, просто трябва да се занимавам да чистя восъка. Започвам да го махам парче по парче, а накрая го издирам от кожата си, така че остават червени следи. Забивам нокти отново и се сещам – без белези по краката, утре може да съм с пола. И вдигам ръка. През главата ми започват да препускат мисли – дали да не се обадя на някой. Малко болка, веднага, но всичките възможности са липсващи – никой не е достатъчно садистичен. Или поне тези, които мога да потърся. И се разпадам.. пред учебника. Преди все си мислех, че липсата на секс предизвиква тази емоционална безтегловност, но явно само болката е свързващата константа между тялото ми и разсъдъка ми. Онази частица, която е тръгнала да си ходи. И тази вечер бойната ми задача е да се съхраня – до утре (+ между другото да мина 50тина теми за изпита). Да не полудея съвсем, да продължавам да дишам. И не мога да кажа нищо, не мога да изкрещя, само стоя мълчаливо, вперила поглед в празните страници. Чудя се, ако изхвърля учебника през терасата и после си тръгна, дали... няма да има значение. И не е депресия, не е мания, не е .... празнота е и безсилие. И липса на болка. Дори емоционална. Липса за себе си. Защото тази вечер с всяка минута се губя по малко. Падам в дупката ... в заешката дупка...

Когато искаш да побегнеш...
от среща, от работа, от себе си...
бягай, бягай докато краката те държат...
и не се обръщай назад.

За несподелените...

Имам слабост към садисти, писатели и убийци. Затова пиша, за да ги пропускам през пръстите си и да не се влюбвам в огледалото. В суетата има нещо порочно. А аз съм цялата изтъкана от порочности. Моралът е илюзорно понятие. И затова изтичам през пръстите си. Влюбена съм в себе си, затова спрях да се търся в другите. И пръстите отново ме познават. И уханията отново са мъжки. И съм тук, докато всъщност ме няма. В главата ми пърхат метафори.. докато ритуално убивам пеперуди. Алкохолът изтрива само част от съзнанието ни, а другата премоделира... в това, което ни се иска да бъдем. В полунощ е идеално време за умиране, за писане, за заспиване... идеално време е за убиване, за чукане, за напиване... защото капкките кръв биха стояли отлично на тъмната нощ. Като метафора, или пък не. Като изучаващи пръсти и като класическа музика. Искам да ме любиш като "лунната соната" в полунощ, а след това да ме изтезаваш като Менсън в алкохолно опиянение. Искам всичко от себе си и толкова малко от теб. Нека се слеем, защото утре ще сме далеч. Утре няма да се познаваме!

По някакъв начин се чувствам добре
Покрай крайъгълния камък на забравата
Лятото ми мирише на спомени,
Затова непрестанно се усмихвам..
И вървейки покрай себе си се чудя
Дали не живея в миналото...
И да присъствам само моментно..

Но пък щом щастието ми е достатъчно за двама
Какво повече ми трябва?

...

И тъй като алкохолът ми не може да е муза
И не съм червенокоса
Ще трябва да се потрудя,
За да намеря посока
***
Затова тази вечер ще пия на бара сама
Бейлис или кафе с мляко в 10 вечерта
Ще се разхождам безумно
В София в средата на нощта
И ще преливам от музи, ще грабя живота
Ще скачам в локвите и ще вървя без посока

Затова искам да съм клише тази вечер
С червено червило и къса пола
Да съм неподходящо облечена и да усещам студа
И ще улавям времето, ще го изнасилвам и ще го пускам
И няма да има сиви райета. Нито пък лилави
Защото животът трябва да бъде червен, жълт или шарен
А хората да са оптимистични в своите загуби
На живот, на мечти и на залези
Да се влюбваме по софийските улици,
Където е невъзможно да си безразличен
Да събираме кестени и жълъди
Като спомени и като усмивки

И после ще се разделяме,
Защото изгревите са направени за влюбване,
А сутрините за проспиване
И поне няма да се чудиме,
Когато хората ни кажат, че сме проспали дните си...

Изборът на втората среща или да сме цинични до последно

Денят се преполови – 5 часа е или най-важният час, защото още не е късно да свършиш нещо полезно, но не е и достатъчно рано, че да те мързи. Изпил си си кафето, наслушал си се на абсурди и можеш със замах да решаваш остатъкът от деня. Дотук денят беше необичайно гаден неприятен, но странно защо съм доволна, дори вътрешно щастлива. Мисля, че е защото напоследък съм по-цинична и приемам по-философски нещата, а именно – животът е прекрасен и всеки ден е парадът на идиотите. Така че нямам време да се самосъжалявам или да вярвам в глупости, едва намирам време да повярвам в себе си, затова го правя набързо. Животът протича набързо, спим набързо и се влюбваме набързо, въпреки че това последното не е много полезно за бързото изживяване на живота. Защото изведнъж ставаме сантиментални и приличаме на щастлив розов мехур, който има винаги още 5 минути за гушкане. И въпреки това обичам да съм голям розов мехур. Но това ще го оставим, защото сега вярвам в теорията на циничността или да живеем набързо докто някоя антропоморфна персонификация не ни е прибрала, защото колкото и да ни се иска красиви трупове не съществуват.

Малко се отплеснах, затова на темата, излизате с човек от противоположния пол за втори път и той ви каже, че има да ви сподели нещо неприятно. Кое ще предпочетете да има хепатит или да се е върнал при бившето гадже и да не може да се виждате повече? Мисля, че човекът, с който излизах би предпочел да имам хепатит.. B... или СПИН... или дори и двете накуп вместо горния вариант. Какво бих предпочела аз... като бъдещ лекар и като циник... да чуя истината, да го поздравя и да не го видя никога повече. Добре де повечето пъти ми се е случвало просто да ме премахнат, да забравят да ми звъннат или да са пълни кретени. Затова се опитвам да съм коректна... нали знаете „не прави на другите това, което не искаш да ти правят на теб“. По-добре ли е да кажем истината и да се извиним, че сме подвели човек или да го блокираме и да се правим, че не сме излизали с него изобщо? Дали не е по-добре да ни мразят? И докога е добре да си честен и коректен? И най-важното кое е най-добре, за човекът срещу теб?

Всъщност може би, ако съм влюбена в човека, бих приела и да е с хепатит, но това събитие е малко вероятно. Ако е коректен ще ми каже рано и ще се разделим, ако се влюбя и ми каже, ще е минало време и ще приема, че ме е лъгал. А ако се влюбя в него веднага, случвало ми се е веднъж и да предположим, че вероятността да се окаже отново кретен преди втората среща е голяма. Т.е. това да се обичаме в добро и зло, в болест и здраве са глупости и любовта не е по-силна от всичко, за разлика от халоперидол в големи дози венозно (както ми изясниха днес).

Среднощна пародия

Не искам теб, ти така или иначе ще си отидеш
Искам само за малко да остана вярна на себе си
Да продължа измамно да се боря срещу собствения си вятър
За да мога да се понасям, за да мога да заспивам без да се презирам

Затова сега те оставям. Никога не съм искала да съм слаба
Затова не ми се отдава добре
Затова откровенията ми са пошли, както и намеренията ти
Нека ги срещнем и ще направим сапунен сериал.

А на мен ми се гади тази вечер... от теб, от мен, от цялата пародия!

Несподелени... музи

Ако си просто метафора сред снежинките ми
Или си класическа музика сред тишината ми
Ще те оставя да си отиваш на воля,
Защото обичам снежинките си, тишината си, тъгата непокътнати
***
Не искам да цапаш мислите си с любовта ми
А аз няма да се променя до следващото прераждане
Но съм ти благодарна, че те има
Защото всички други музи ме напускат.

А теб искам да те пусна да си тръгнеш
За да не те виня прискърбно за несправедливости
Като тази, че не си приличаме
Защото ти не обичаш думите, а аз съм свикнала да си отивам!

Да хвърлим ези

Мисля да хвърлям монета
За да реша дали да те обичам.
И след като ези се пада по-често
... ще остана.
А на тура ще си отида.
Евентуално...
защото монетата няма избор
Защото вече съм си отишла
Но още те обичам.