These violent delights have violent ends...

Ден 4 – Спирам да пия! Няма смисъл в самосъжалението. Особено, когато рефлектира от нечии избори. И ако не съм постигнала нищо в живота, поне винаги ще се гордея с липсата на въображение, която да ми пречи да виждам нещата повече или по-малко от това, което са. Което не обяснява слагането на розови очила. Не обяснява и не виждането на слона в стаята. Както казва Кинг:
„ -Как можахте да не вземете никакви мерки през всичките тези години! Не видяхте ли слона в хола?
-Съжалявам, но беше там, когато се нанесох! Не знаех, че е слон, взех го за част от мебелировката.“
Заключих чувствата си зад вратата! Онази в съзнанието и само от време на време позамитам спомени, които се промъкват. Мисля, че се поизхабиха зад нея. Мисля, че ако я отворя широко няма да има разлика от сега, само същата празнота, която е неизбежна.
Спирам да пия! И оставам на себе си. Тези дни си мислех, че май си бил единствената ми константа. Но съм сгрешила – единствената си константа съм аз. Остава само да си издера врата в момента, в който devotion/betrayal ratio престане да бъде положително.
Спирам да пия! Защото за пореден път се убедих, че можем да хвърляме колкото си искаме думи в пространството, можем да връщаме на лента стари неща, но в края на деня действията са по-важни от думите. И в крайна сметка, дори и думите се похабяват, когато просто ги бълваш отново и отново, в опити да предизвикаш реакция.
Затова реших да мълча, казах всичко, което трябваше. Да помълчим заедно, защото нищо, което кажеш няма да промени изборите.
И поне така ще има една редица щастливи хора, сподели щастието! И пий за изборите, които ни карат да сме това, което сме!
Но аз няма смисъл да пия повече! Особено когато планината ми е в очите, а оправданията в краката. Слушалките са заредени, тракът е свален и мога да се загубя безследно в опити да се намеря... на върха.

Мисля да завърша това словоблудстване с цитат на Пратчет и песента, която ми е влязла под кожата:
„Дай на човека огън и ще му бъде топло цял ден. Запали го и ще гори до края на живота си!“

За зависимостите

Зависимост. Всички сме зависими от нещо. Никотин, кофеин, хероин, ендорфин. Зависимостите завършват на ин. Което е поетично, защото ги искаме вътре в нас. За да ги изживеем и изпитаме повече, отколкото в редно. А аз съм зависима към зависимостта – към ендорфините. Почти същото е като, когато те е страх от самия страх. Някак си нещата са по-първични и по-истински. Усещанията са по-осезами и вкусът е плътен... на усмивка. На щастие. На тихичък триумф, на желания. И най-първичното - да бъдем себе си. В началото беше бдсм-ът. Винаги съм го искала. Винаги съм го желала, първоначално отдавайки му се веднъж месечно. Пътувайки всеки месец, за да си набавя ендорфините. За да погледна в очите, които ми причиняват болка и да съпреживея моите с неговите усещания. Да се разтопя в ендорфиновото море. И после бдсм-ът се загуби някъде. Защото ми липсваха очите, садистичните, в които да се давя докато изпитвам болката. И го замених.. с тичане. Когато избутваш тялото си до лимитите му, осъвършенстваш го, да си по-бърз, по-издръжлив. По-силен и по-щастлив. Защото бягането са чисти ендорфини. Потапяш се в тях след 10 мин или след половин час и липсата на сън, изтощението, желанието да страдаш. Пак е вид мазохизъм, но си го причиняваш сама, ведно с природата и със себе си. Но от пренасищане и мързел го забравих. За малко – 1 месец нетичане, загуба на форма, но съвсем случайна среща със садист. От най-хубавите. Тези, в чийто очи гори пламъкът на чистия садизъм, онзи, който може да бъде задоволен само чрез твоето пълно страдание, писъците, извиването в ръцете му, молбите ти и лекия страх. Не защото се страхуваш за себе си, а защото знаеш, че границите са размити и може би за него не съществуват и не знаеш докъде може да те отведе. Влудяващ е онзи поглед, изпълнен с желание да споделите болката, желание да страдаш за него. И го правиш, защото желанията са споделени. Желанията за унижение, за низост, да бъдеш използвана.. и за споделяне с други хора. Защото винаги си била курва и винаги си харесвала груповите неща, но за първи път се отдаваш на нещата, които винаги си искала да изпиташ. И те са.. професионално направени. С опит, пропити с любимата болка и гарнирани с унижението да се чувстваш като парче месо за чукане. И с последващата близост, кафе, плаж, джентълменско отношение. И комплименти, които само понякога са повече, отколкото можеш да повярваш. Но някак си им вярваш и някак си искаш да запомниш такива моменти, такива изживявания. Искаш да извлечеш същността – че именно това е нещото, което харесваш безумно много, че в края на деня някой някъде няма проблем с това, че си такава, каквато си и че всъщност „Ти си страхотна жена. Не го забравяй никога!”.