За тишината...

Are we good to go?

Yeah.

Няма повече лъжи. Благодаря ти. Не искам нищо повече. И когато усилваш тишийната казвам „Благодаря, сай”.

Нова песен, ново разпадане, ново събиране. Опознавам се по нов начин, забравяйки вселени.

-Why did I desire the space?

-I was mourning after you.

И вече няма да съм другата. Кой би повярвал, че някога съм била. Като едно дълго сънуване със силно стиснати очи. Явно самомазохизмът ми не ми е слаба страна в крайна сметка.

-There is nothing you keep, there is only reflection.

И явно не трябва да се състезаваме, защото никога няма да победим. И тъй като не искам да се сривам, да се разпадам, да потъвам, просто излизам от всичкото безумие на самозалъгването.

-Anatomically proved.. that you don’t need me.

В кой момент реших, че всъщност съм виновна. Може би когато в мен се породи съмнението, че вината откупва тишина. И тя е оглушителна. Казвам „Благодаря, сай”.

-Let me open my eyes and be glad that I got here.

И може би само за секунда ще съм щастлива, че вече не вярвам в приказки. И може би, ако не можеш да си до мен, ще съм щастлива и сама.