Защо кафето никога не стига?

Защо кафето никога не стига? Отпивам на малки глътки и се наслаждавам на всяка капка с горчив привкус, докато мозъкът се опитва да се изтръгне от сомнамбулната мъгла, която пада ниско върху съзнанието ми. Така ще бъде, когато си лягам късно и ставам рано, за да бъда отново разочарована и да пропилея поредния подарен ми ден.. С какво съм заслужила този шанс? Почти призрачен, почти нежелан, изпълнен с противоречия, изградени от собствената ми шизофрения. Трепереща и гола, не открита, а леко облечена, на брулещия студ. Учеща се да улавя мига, а те следват като мънистени зрънца, изтърколили се от броеницата. Падат с тропот на каменния под, а токчето ми потропва в такт с мънистените зрънца. Погледнах в огледалото, но то друг ъгъл, този на забравата, не видях нищо по-различно, но просто бях себе си. Ако искаш да убиеш времето си и моето, аз ще възроптая, ще се изправя и ще си тръгна, защото малко ми омръзна да съм търпелива. Защо кафето никога не стига? Защото никога не отпивам бавно и с наслада, а с бързи трескави движения, сякаш сънят би ме настигнал … и моята не напълно нормална личност, но все още не полудяла се вглежда невиждащо в стената, заспивайки мечтаейки … Коленцата са ми червени, но не защото съм мила пода, а съзнанието ми е като изцедено и имам нужда просто от някой, но този някой е прекалено далеч, но не от километри, а от думи, от нежелание, от непукизъм, от инат, от упреци и от желание … Какво не бих дала за леглото си и един ден без да виждам никого, без компютър и без задължения, но онзи вътрешен глас (не говоря за съвестта, нея не я познавам), който те критикува, дори когато не си съгрешила, онзи, който казва, постои още 2 часа будна и ще свършиш работата, не е нужно да отлагаш, може да се справиш със сроковете … и аз като робиня … не като муле.. продължавам упорито да се лишавам от природно полагащия ми се сън, за да се опитвам да се вместя, да бъда перфектна, съвършена, а часовете летят и сякаш бягат, когато се опитвам да ги настигна, почти по детски подтичвайки и викайки след тях …

Достатъчно ли е?

В един миг осъзнах, че имам всичко, защото имам себе си, няма значение какви грешки допускам или в кого съм влюбена, защото преди всичко съм влюбена в себе си. И когато не мога да съм с този, когото обичам, не мога да съм и с този който ме обича, защото не ми се иска да го лъжа. И същевременно лъжа себе си. Понякога имам волята да създавам вселени, друг път ми се иска да се скрия и да не се подавам от черната дупка. Имам и падежи, депресии, пия и не съм съвършена, но това няма значение, защото аз съм влюбена в себе си, щом никой друг не може да ме обича, аз ще бъда и змея и принцесата, и майката и дъщерята, мога да имам всичко, ако го искам, но винаги въпросът е бил “Ами ако не го искам достатъчно силно? Ако не е достатъчно?” Но знаете ли, ако не мога да променя хората, ще променя обкръжението, мога сама да решавам доколко да бъда наранена, мога да гледам и да виждам, мога да слушам и да чувам и се чудя дали животът е достатъчен. Да… отвъд любовта.. там има нещо.. но не го познавам, защото все още не съм стигнала там, но все пак вървя.. най-важно е да вървиш, защото аз мога и да се откажа, но това няма да съм аз. Не съм позволявала слабост толкова време… Защо? За да я позволя сега? Това не е в моя стил! И нима имам стил? Стил на любов.. живот… и нищо повече… Защото аз мога да съм тук и същевременно да ме няма, защото ти никога не би ме познал, докато не ти позволя, защото още изниква въпроса “Дали все пак не съм мъртва?”. Не знам отговорите на всички въпроси, но знам на най-важните, знам на моите, а другите ще ги получа точно когато трябва. Не мога да кажа, че не съм дорасла за всичко, което ми се случва, по-скоро чрез него израствам, но човекът обича да обвинява… времето… съдбата… нас. Аз не обвинявам, радвам се… живея… без теб.. без змея… може би без частица от мен.

Доста объркано и не навсякъде искрено… но все пак идва от онази част на съзнанието ми, позволила ми да я цитирам или по-скоро сама изписала буквите…

retete4

Не бих могла да го опиша дори пред човека, който ще ме разбере. Защото хората, които ме слушат, не ме разбират, а тези които ме разбират, не биха ме слушали. Затова оставам в бялата стая сама и сама продължавам напред, защото в един момент трябва да се откъснеш от себе си, ако се нараняваш. Не мисля, че някой заслужава страданието. Но ние сами си го причиняваме. Защото си мислим, че е в името на една по-велика цел – да променим някого, да обичаме някого или да си отидем от някого. И в отчаянието си хората намират болка като алтернатива, сълзите като решение. Аз спрях да плача. Не бих ви казала кога… В един момент разбираш, че трябва да се откъснеш от мазохистичната си природа, да я заровиш, дори и за кратко, и да погледнеш към онзи свят, който досега винаги е принадлежал на някой друг. Сега е времето да крещим, сега е времето да се смеем, защото болката ще отмине, тя е илюзия породена от нас самите, също както любовта, защото ако не съществувахме ние, не би съществувала и тя. Стига театър, нека просто продължим. Нека не извикваме спомените докато не сме готови да се изправим срещу тях. Защото винаги ще има сега и преди, но от нас зависи къде ще живеем.
-Ти си мъртъв! Защо си тук?
-За теб ли?
-И за мен! Дори не помня да си съществувал?
-С времето ще забравиш!
Дотук бях спокойна и пробягвах по брега на собствените си мисли. Така не им позволявах да се потопят в океана от емоции. Но все някога ще изляза чиста, както никой преди мен. Както дори и ти. Защото любовта не е чувство, а играчка. А болката не е нож. Аз все още съм тук. И ще съм тук и когато те няма! Нищо не зависи от мен, но аз не завися от теб. И след всичките .. разбрах едно, че за да опознаеш човек е нужно да го приемеш със силните страни и слабостите му. Затова не ме познаваш, защото никога не бих свалила маската, не и пред теб, нито пък пред теб. Но бих я свалила пред себе си. За да се вгледам в онова лице без грим. Познавам го, защото знам слабостите му. Знам за какво копнее, знам амбициите, чувствата, но ти никога не би разбрал! Никога не би го видял. Дори и да искаш. Никога не би помолил, защото си силен. Не като мен!

“ Част от мен, която ме дърпаше назад, знаейки, че прекалих, достигна предела ми. Не бяха останали повече думи, бяхме си казали всичко. Просто ей така аз се развързах и бях свободна… но в това нямаше нищо изтънчено!”

Нищо повече

Пропилях времето си, изгубих душата.
Не исках нищо, загубих повече,
обръщам се назад и виждам съдбата
и този пек все така проклето пече.
Ще видя ли това, което исках,
ще докосна ли съдбата с ангелски криле
или в бодли и кости животът ми ще протече.
Ще бъда ли отново чиста и неопетнена,
или кръвта ще продължи да си тече,
кръвта от всички тези рани,
която от години си тече.
Дупката отвътре е огромна,
и болезнена, зловонна.
Толкова празна и безплътна,
но толкова истински достъпна.
В един миг сякаш имаше криле,
в следващия падах на земята,
писна ми да падам или ставам.
Долу или Горе ще реша къде.
А времето тече и продължава да тече,
не бих го спряла дори ако можех,
това време води до края, до гроба.
А там е тихо и в тишината сън
толкова прекрасен като живот изпълнен с огън.
Но надали ще се събудя, предпочитам да лежа,
защото тук няма болка от душата ми сломена,
сърцето ми е цяло, не ми трябва ново.
Ще лежа тук, в този тих и кален гроб,
защото трябва да живея този живот див и жесток.

За един специален човек

Ти бе до мен всеки ден
Като пепел нежна
Разпръсна въглените в тлен!

Като цвете в райската градина на нощта
Нежната и коварна красота

И таз усмивка помръква в мрака чер
За да се слее с простора на моята вечер

С кожа мека без мъх и полека
Поемаш по тази пътека….
Към мен…
Истински позната, за другите не съвсем
Ще бъда аз до теб в мрак и в плен

И когато жегата не стихва с огнените си крила
Ще ме вземеш ли в купето край приморските села.

Аз бих продължила,
Нека отидем до край света,
Защото колкото и да съм пила
За мен ще бъдеш само светлина

Обещах да не те пускам да тръгнеш,
В бъдещето минало да се превърнеш.
Когато имаш нужда се заклех,
Че винаги ще бъда до теб.

Животът като път към смъртта

Какво е живота? Въпрос, задаван отново и отново и всеки стига сам до някакви прозрения.
Какво е смъртта? Рай, Ад или просто нищо? Има ли Бог и дали ще ни прости?
До скоро вярвах, че животът е просто път, един дълъг и същевременно толкова кратък път. Един миг на болка, тъга и радост. На щастие и падение. Изкачваме се, а после падаме и после пак се изправяме. Не вярвах, че животът може да има някакъв по-различен смисъл. Защото животът сме ние самите. Той е в нас и ние градим неговия път. Не ми трябваха причини, за да съм тук.
Но ако погледнем по по-различен начин на нещата?
На живота като на път към смъртта. Всеки си задава въпроси, но никога не приема, че всъщност всеки живот е толкова кратък. И всеки живот ни води към едно единствено място - смъртта. Тя е един символичен край, но може да бъде и една прекрасна цел.
Ами ако посветим целия си живот на една единствена цел - смъртта?
Ако амбициите ни са път към тази цел. Това да станем някой означава да крачим смело, неустрашимо към целта. Към заветната цел.
Дали тази цел е осъзната?
В повечето случай - не, но това е крайната, фатална цел, към която неизменно ни води живота - Смъртта.
Каква ще е тя?
За мен- червена и желана!

На бесилото до края

Онова спокойствие и онзи вкус,
донася ми наслада с горчив привкус.
Светът е бял, а душата ми червена
оставя белези в душата и по мене.
И косата ми опъва и сърцето ми гори,
винаги и никога не ще се победи.
Онази жега и онова чувство
толкова е скоро и толкова далеч,
въжето се превръща в изкуство,
бесилото в опияняващ жест.
Дъхът ми спира, а в ухото думите мълвят.
"Спокойно, кучко, чудя се дали ще спра!"
Примката се стяга, устата се отваря,
желание и страх в едно се сливат,
като горещи вълни тялото обливат,
безпомощност, желание, наслада, обожание.
Толкова е силно, искам да крещя
краят наближава, дано да издържа.
Моля те, не спирай, бавно ме убивай
Ако в края изкрещя, накарай ме да спра.
Нека агонията обхване моята душа,
докато се опитва да си позволя дъха.
Страхът бавно ще се разлее в мен
дръпни въжето точно преди сърцето да спре.
И после отново причини ми това
спри дъха ми бавно със своята ръка.
Ако имам избор щях да избера,
тази лека, бавна болка и смъртта.

Истинското щастие

Това, което съм сега е по-прекрасно от всичко, което съм била. Знам, че съм направила всичко, което съм могла, а което не съм – така е трябвало. Знам, че ще постигна всички цели, които си поставя. Знам, че притежавам мига и съм благодарна за него. Благодарна съм още за всички хора, които са, или са били част от живота ми, за всички мигове, защото заради тях аз съм стигнала до тук. Заради тях аз съм това, което съм и не бих се променила за нищо или никого, защото сега съм щастлива. Онова опияняващо чувство, че си направил всичко, което е трябвало, а когато трябва, ще направиш всичко по силите си, това чувство е като океан, в който се давиш и не искаш да изплуваш. Знаеш, че си тук и виждаш настоящето, по-прекрасно е от мечтите и по-истинско от всичко около теб. И едва сега забелязвам как всичко се променя, как всичко е застинало и се движи. Виждам красотата на онзи сив асфалтов цвят и мечтите си. За пръв път няма въпроси, а музиката продължава да бумти, сякаш се излива от мен, трепери и ми напомня за нещата, които са били, които никога няма да се върнат, но от които съм събрала само най-красивите мигове. Толкова много красиви спомени, събрани в моя албум, толкова запомнящи се мигове. За пръв път живея за всеки миг. И знам, че ако сега животът ми свърши няма да съжалявам за нищо, така както никога не съм съжалявала. Ще знам, че съм взела всичко, което ми е предложил живота - най-страхотното детство, най-добрите приятели, най-добрия успех, най-високите амбиции, но аз съм нагла и продължавам да искам още и още. Искам, като се обърна след време да съм сбъднала всичките си мечти. Искам и един розов ГОЛФ 2. Искам и онзи хубав котарак. Искам и от онези големи, пухкави зайчета. Искам и онази голяма щастлива любов, за която всеки мечтае. Искам, искам, искам…. И ще продължа да се боря за нещата, които днес ми се струват невъзможни, но които някой ден ще имам…

Тишина

Страстна тишина се разля
и света мигом утихна,
погледнах навън - там нямаше нищо,
само лятната жега малко бездишна.
Беше тишина, каквато не искам,
но в този миг тишината бе толкова истинска.
Прашният вятър, отъпкания път,
времето бе спряло в този малък кът.
Птиците не пееха, дървесата не шумят
и полета на времето бе спрял мигът.
Спрях и се замислих дали беше истина,
щях ли да продължа или просто да утихна.
Можех и да викам или просто да крещя,
но имаше ли смисъл тази тишиина да наруша.
Насладих се достатъчно и бе време да тръгна,
да се измъкна от тази дупка бездънна.
Но тишината бе плътна и тежка
притискаше ме долу със сила нечовешка.
Волята избухна, тишината не успя
нея да обори, както беше досега.
И в този миг неземен, пламенен, красив
моя свят възвърна предишния си облик.
С песен тишината се раздра,
намирах се на пътя и можех да вървя.

За хората и странностите или рационалното vs. лудостта

Всеки човек си има мнение, дори и да е глупаво. Но има два типа хора – малцинство и множество по всеки въпрос. Но какво става, когато един човек се причислява към малцинствата по прекалено много въпроси. Мнението му е посрещано с упреци... всъщност, ако човек дори и тогава отстоява мнението си, смята се, че е силен, но има ли смисъл да се бориш срещу вятъра? Не разбирам, защо човек вместо да изрази мнението си, да постави теза, доказателства, факти, да разсъждава, той просто прави обобщение за това, че е прав, а заключението му е свързано с епитети към хората, които не са съгласни с изказването му. Не разбирам, защо не използваме мисленето си,за да дадем доказателства за тезата си, а само плюем по “по-иначе” мислещите. Дали различното мнение показва един мислещ човек или един побъркан? Къде е разликата? Или това е относително, всеки човек гледа по различен начин на тези понятия. Странно досега съм се приемала като мислещ и разумен човек (има и изключения), но дали просто не съм побъркана? По принцип мисленето на хората няма голямо значение за мен. Но къде всъщност поставяме границата рационално мислене-лудост. Има ли изобщо такава? И ако мнението ни се различава по прекалено много въпроси от общоприетото, това прави ли ни различни или просто сме объркани? Един приятел беше казал “Спорът приключва, когато свършат доводите”, но когато мнението на мнозинството е лишено от доказателства, но въпреки това е твърдо, казват “Това не е черно, бяло е!” и го повтарят постоянно, дали ще има смисъл да обясняваш фактите доказващи, че е бяло, когато отсреща се чува само “Черно е!”. Все пак една лъжа повторена 100 пъти става истина и колко ли други “истини” се приемат на доверие....