За нахалството и наглостта

Жалко е, наистина е жалко как толкова много шансове се пропиляват. Как хората нямат амбиции, цели, а високите им идеали са свързани с иначе толкова извисената музика на Андреа и Преслава. Глупаво е, как стоиш и се смееш, без да осъзнаваш какво говори човекът срещу теб. Причината за силното ми афектиране е един загубен или всъщност, много ползотворен час по история. Ползотворен, защото ме накара да се замисля, какво правим, защо го правим. Защо наистина сме толкова нагли, защо вместо да научим нещо, за да оправдаем иначе “изгубеното” време в училище, ние просто се смеем на господина, отговаряме нахално, а на въпроса за какво се държим в училището се чува “за кура”. Някак си не разбирам идеалите или по-точно липсата на такива. Съществуването или по-точно живуркането на хора, които не знаят за какво да се хванат, посредствени и с промити от чалга и алкохол мозъци. За които вечният отговор на въпроса “Кога ще се напием?” е “В петък!”. Не, не отричам алкохола, не отричам самочувствието, но отричам това да е целта в живота, отричам наглостта и нахалството спрямо по-възрастни и знаещи учители. Е, накъде отиваме? И защо? Много бих се радвала някой да ми отговори, да ме накара поне малко да се надявам, че в бъдеще в България ще има повече достойни хора, а не живуркащи човечета!

Всичко, което правя сега след време ще ми изглежда различно. Всичко, което искам сега, след време ще бъде проклета грешка. Опитвам се да живея в реалността, но тя така ме отблъсква. Какво искам ли? Една преградка, няколко нежни думи.. Дали готова съм не знам да има нещо помежду ни. Няма да опитам, не и този път, ще се нося по течението на светът. Малка съм, ранима, искам те, вземи ме. Колко глупава е нежността, проклятието на реалността. Колкото и да искам да бягам, взе пак съм тук, напук на грешките, които правих опитвам се да счупя ледът. Толкова здраво оковал гърдите, толкова лек и безплътен като въздишка. Поглеждам те и знам, толкова пъти ще те виждам. Нима би приел тази проклета интрига. И продължавам и крача със стъпки бавни, поглед някак замечтан, устни коварни. Стъпките са твърди, сърцето от лед, това което имах е това, което взе. И ще се изправям и ще падам, защото животът е това един безкраен танц на кръговрата. Ти приличаш на него, а той на първия, ще ви сложа номерче и ще ви пъхна на прашния рафт, където толкова мъже стоят. Безгрешна не съм, но идеална съвсем, дали там за мен ще е добре. Ще опитам, ако не успея няма да има значение, защото не ме интересува твоето мнение. Но досега, винаги съм била първа, винаги съм имала всичко, и сега ще успея, макар и да загубя…

Двете страни на монетата

Вчера бях на косъм от смъртта и какво осъзнах? Това, че целият ти живот минава пред погледа са пълни глупусти или bullshit (по-благозвучно е). Дори не си мислех за ада или рая, сякаш бяха далечни в онзи момент. Съществувах само аз и камионът, а аз се приготвях за удара, който за щастие, или не, не последва. Бях готова за болката и само това, нямаше никакви спомени, никакви надежди, никакви желания. Бяхме само аз и камионът и нищо друго нямаше значение. Никoй не можеше да предвиди какво щеше да стане, а още по-малко, че няма да стане. Когато не последва удар беше странно. Вече бях готова, доколкото можеш да си готов за смъртта, защото тя винаги идва, когато най-малко я очакваш. Смъртта е лесна, когато е твоята собствена, когато не я очакваш, а момента е неизбежен. Трудностите остават за другите, единствено те страдат после. А след това, след това сънувах любовта, беше грозна, беше стара, но беше всичко, което исках. Можеше да ме отведе до границите на възможностите ми, а след това да ме върне, можеше да ме накара да жадувам за болката, а после да ми хареса. Беше всичко, което исках и всичко, от което се страхувах. Беше надеждата, която исках и лудостта, от която имах нужда и същевременно казваше това, което трябваше. Като на сън. Дали всъщност противоположността на смъртта е любовта, защото да обичаш, значи да си жив. Любовта дава надежда, а смъртта я отнема. Двете страни на една монета. Защото всяко нещо си има две лица!

НА КРЪСТОПЪТ

Първата стъпка във всичко е най-трудна, понякога дори и невъзможна. Винаги сам била твърдо зад промяната, няма значение за добро или за лошо, тя просто е нужна. Трябва винаги да улавяш предизвикателството, да успяваш, да променяш живота си. И нежеланието на човек да направи това, което иска идва от страха, че не знае последиците. Всеки от нас в даден момент от живота си застава на кръстопът и рано или късно трябва да избере. Понякога е трудно, но въпреки всичко винаги сам избирала правилния път. С изключение на сега, сега ще избера лесния път, може да егрешен, може да не ми носи щастие, но пак е сигурният път. Патят, които знам къде може и къде не може да ме отведе. Понякога миналото ни има прекалено голямо влияние върху бъдещето ни и колкото и да се опитваме да се отърсим от него.. то просто стои зад нас, като сянка, която не можем да прогоним.

Ще духам на който искам и където искам, докато дишам и мога да коленича.

Една от култовите реплики в “Сексът и градът”. Естествено изречена от Саманта. Интересно ми е колко ли жени искат да кажат това и колко точно биха го направили. Та това са думи, който може да изрече само една курва, уличница или както вие я наречете. Много малко хора могат да си го представят като абсолютно морална ценност. И дори в New York пак ще има хора, които да те осъдят за това, което си и за това, което искаш. Да афишираш своята сексуалност без да се замисляш е запазената марка на Саманта. Но като нея са и много други жени. Но на много малко не им пука за общественото мнение. Е, мен общественото мнение слабо ме интересува. Отдавна сам признала пред себе си каква точно сам и какво точно искам. И все пак се съобразявам дотолкова, че да не нараня най-близките ми хора. Не мисля, че тях ги интерсува какво искам. И какво по-хубаво от това, да правиш каквото ти харесва и с когото ти харесва. Мисля, че никой няма правото да ме съди. Както и аз не осъждам никого. Какъв е смисълът. чувството на вина е ненужно. Днес моята приятелка ми разказа как за една вечер се е целувала с няколко момчета и виновно ме попита дали я осъждам. Как изобщо мога да осъдя нещо подобно, когато във фантазиите си правя много повече с няколко момчета. Изобщо как може да съдим хората? Как може да казваме кое е правилно и кое не? Как може да раздаваме съвети, когато дори не познаваме човека срещу нас?

Хората

Понякога хората избледняват. От тях остава само блед спомен, като след тежка вечер. И те нямат никакво значение, защото не са играли важна роля в живота ни, те нямат значение, защото са преминали през него като приятели или познати. Важното е, че накрая те не са до нас. Те не ни интересуват. Те са просто пътници. Хората не са важни. Важно е какво взимаш, какво учиш и как продължаваш. Хората нямат значение. Днес са тук, а утре ги няма. Като некролог висящ след толкова много време. И си спомняме имало.. едно време. А след това всъщност няма значение, защото когато всичко приключи единственото което ще бъде важно е.. действието. Това какво си направил, а не с кого си го направил. В този пълен и претъпкан свят хората стават все по-отчуждени. А лошо ли е това? Може би за някои влюбчиви персони да, но всъщност е предпазна стена и не можеш да бъдеш наранен. Когато се научиш как да затваряш съзнанието си, как да не ти пука, как да забравяш... всъщност всичко придобива ново значение.. И ако сега затворя очите си, нещата ще си останат същите. На никoй няма да липсват моите чувства, моите желания, амбиции, болка. Единственото което ще остане са действията и думите. Думите, с които можеш толкова лесно да промениш нечии живот и диствията, които остават след теб. Само това е от значение. Защото втори шанс нямаме...