неделя, 1 януари 2017 г.

(кратка) Равносметка на 2016г.

И 2016 свърши. Честно казано, накрая очаквах да приключи с нетърпение, но какво да се прави – обичам новите неща, обичам свежестта и чистотата на едно ново начало. А доколко е ново е друга тема.

Бих казала, че 2016та беше страхотна година за мен – успешна във всички отношения. Въпреки това изпитвам някакво облекчение, че отварям нова страница и нова книга започва да се пише. И за мен Новата година ще започне от 02.01 – нали всичко трябва да започва в понеделник.

От академична гледна точка през 2016та завърших 4ти курс с пълно 6, а в 5ти курс тенденцията се задържа. Не съм много сигурна колко съм научила и дали е повече от това, което съм забравила, но пък поне студентската ми книжка изглежда добре. Нали това е важното. Всъщност през тази година за първи път разбрах какво точно се очаква от нас, когато завършим. Осъзнах отговорността и тежестта на всяко наше действие. Но няма да се отплесвам, защото темата е обширна и по-песимистична, отколкото ми се иска.

Освен това през 2016та започнах работа. Свързана е до голяма степен с медицината и ми дава много знания относно терапията. Освен това ме учи малко или много на отговорност. Гъвкавото работно време и малкото смени месечно позволяват да не влияе по никакъв начин на университета. А заплащането ми дава възможност да спестя нещо, да съм отчасти независима.

В личен план – една по-сериозна връзка – 6 месеца. Явно това е преломният период в моите връзки. Освен това осъзнах, че ми писна да правя компромиси – особено с важните за мен неща. Защото в началото може да преглътнеш няколко разминавания, но впоследствие те зейват и цялата връзка пропада в тях. Осъзнах и, че в последните години ме е била налегнала някаква изкуствена скромност – все пак не е редно едно момиче да спи с много мъже. А пък, ако спи с някого на първата среща – няма да я приемат насериозно. Ако това е критерий за сериозност – не, благодаря. Аз съм курва, нямам проблем с това. Харесвам мъжете, харесвам и секса. Както беше споменала Саманта „Ще обличам каквото си поискам и ще духам на когото си поискам, докато мога да дишам и коленича.“ . И съм напълно съгласна, за съжаление понякога забравяме кои сме и се размиваме сред общественото мнение. Важното е да се намерим навреме.

През 2016та едно от страхотните ми постижения беше самоусъвършенстването – направих си хранителен режим (по скоро го правя всеки ден) и започнах да тренирам. Научих страшно много полезни неща, както и голяма порция безполезни заравяйки се в десетки форуми и групи за хранене, тренировки, мотивация и т.н. Намерих моят начин на сваляне, а именно чрез IIFYM (if it fit your macros*) – следене на макронутриентите – белтъци, въглехидрати и мазнини. Иначе казано почти всичко, всъщност всичко, което приемам е предварително претеглено и въведено в програма за изчисляване на калориите. Всъщност не следвам дори и IIFYM толкова стриктно, колкото следя да приемам определено количество калории и да имам достатъчно протеини. Т.е. опитвам се да отслабна, но това да е изключително от мазнини и да запазя максимално количество мускулатура. Тренировките ми във фитнеса също са любителски, но следствие изгледани десетки и стотици клипчета и статии по темата. Крайният резултат за 2016та е свалени 18кг и 7% мазнини. В момента съм 60кг... и да знам, че доста се бях отпуснала преди да се взема в ръце.

Едно от интересните за мен неща през 2016та бе леката депресия в един момент. Всъщност съм почти сигурна, че не е било депресия, но нямам представа как да го нарека – 2-4 месеца, не помня точно, в които каквото и да правя се чувствах не ползотворна, абсолютна липса на сексуално желание – нещо изключително необичайно и чести отрицателни мисли за бъдещето. През това време си тренирах, продължавах режима, ходех на университет, дори започнах работа. Докато един ден се събудих, всичко е страхотно, животът е прекрасен, сивите нюанси на блоковете някак си се допълват, отново усетих онова щастие, което се стремя да поддържам като фон на живота си. Не е било пролетна умора, освен ако не е било пролетно-лятно-есенна такава. Освен това веднага след „депресията“ сексуалното ми желание скочи с пъти за около месец. Сега нещата вече се нормализират. Нямам представа какво е било, но само се надявам да успея да задържа щастливия фон колкото се може повече.

Като отрицателно нещо мога само да отбележа големия си провал в четенето тази година. Прочела съм само 18 книги, а целта беше поне 25 (не включвам учебници). Дори имам някакъв бегъл спомен, че мислех да прочета по-дебели книги тази година – Библията, Война и мир, Властелинът на пръстените. Сега осъзнавам, че няма как да си ги причиня всичките в една година. И без това „Лунните градини“ на Ериксън е достатъчно наказание – стигнала съм до половината, действието се развива все така със скоростта на прегазен охлюв, поне след около 300 страници (чувстват се като 1000) вече горе-долу разбирам за какво става дума. И въпреки, че полагам усилия да я чета в автобуса например, когато нямам друго за правене – все нещо ме разсейва – я обувката на дядото до мен, я интересните локви по пътя. Сега имам още 364 дни да я дочета, дано ми стигнат.

Честита Нова Година, на всички, които си причиниха горенаписаното. Желая ви да е по-успешна и по-щастлива от старата.



----------------------------------
• Да не се бърка с mouth

сряда, 9 март 2016 г.

Бира и Буковски


Най-много ми липсват плановете.. някога, някъде, за седмица.. а сега никога няма да чуя истории.
Затова като добро момиче си ги чета сама. А кенчето може да бъде най-добър приятел. Или поне така ми се струва в това време на нощта. Най-лошото на бирата е, че свършва. И идеята да свърша и аз ми харесва. Но не бих го направила по такъв начин. А винаги съм си мислела, че многозначието не ми е силна страна. А да пиеш бира и да четеш за пияници... не бях осъзнавала каква класика е.. като да правиш секс, докато гледаш порно. Или като да се събудиш на време... да решиш, че никъде няма да ходиш и да се завъртиш в леглото. Както казва Буковски: „. Винаги спях до обяд. Тази беше тайната на успешното съществуване.“.

Иска ми се да си мисля, че можех да направя нещо, да кажа, да се постарая повече. И после се сещам, че всъщност дадох всичко от себе си. Но кенчето няма да дам – то ме допълва. Почти както чашата е наполовина пълна. Тъжното е, че моето е наполовина празно. И трябва да отворя ново. Но няма значение, защото алкохолната пелена е доста по-здравословна от самообвиненията. Всъщност идеята за алкохолизиран пияница ми се вижда приятна – като символика – човек, изгубил всичко, за да остане с това, което обича. Но от тази символика ми се повдига.
..

Няма повече бира и това ме притеснява. Силно. Въпреки, че още не е свършила тази. Магазинът изглежда толкова далеч, но пък винаги мога да пия на пейката пред блока. Ще вдигам наздравици и ще си говоря с дърветата. Поне малко да заприличам на Алиса. След като прекаленият ми реализъм задушава останалото. А и кой знае, бирата може да ни прекара през огледални светове и чудесни страни.
Вече има бира, чудесна и хладна, но пък съквартирантката ми мисли, че не съм добре:
- Как можеш да се влюбиш така за 2 седмици.
-Представи си идеалния мъж, човекът, с който винаги си искала да си. И ти си идеална за него. И той иска да е с теб.
-Тогава защо не е с мен.
И започнахме да спорим за еднаквите цели и алкохола. Не знам дали е по-добър от напушването. Нямах този шанс да го разбера днес, може би някой друг ден. Скоро. В спорът уж се раждала истината. Но съквартирантката ми заспа. Ако родя нещо, то ще трябва да е сама.
Четв.. поредна бира, мисля си, че четните числа са недооценени, какво от това, че са прости. Какво от това. И си мисля за луната, колко красиво е всичко, което е писано за луната. И как няма да бъда с теб на следващото пълнолуние. Но искам. И няма значение, какво искам. Не съм подчинена. Аз съм само глупачка, не свършвала една седмица. Пълна глупачка.
Затова приключвам с Буковски и със себе си.

понеделник, 29 февруари 2016 г.

Среднощни умопомрачения

"Cold" - Jorge Méndez (Sad Piano & Violin Instrumental)
Неизбежно е, като гръмотевицата следваща светкавицата. Просто сетивата са прекалено притъпени, за да разкриват нещата навреме. Затова скачаме в заешки дупки с главата надолу. А те все се оказват прекалено плитки. Да държиш на дълбочина е все едно да държиш човекът до теб да бъде с фронтална лоботомия. Няма значение. Ще продължим да пътуваме из страната на мечтите. Защото все пак нещата си имат модели и протичане. Процесите следват своят естествен ход. Биохимията на връзките няма как да е различна, след като имаме константа. Затова вярата ми не идва естествено. Защото от време на време я изнасилвам, но въпреки това не мога да я опитомя. Но пък идеите ме следват неотлъчно. Подиграват ми се за оптимизма и след това си пръскат мозъка сред реещите се балони. А аз се подкупвам с бонбони. И се умолявам да вярвам, надсмивайки се над вярата. Защото съм прекалено съвършена в моето несъвършенство. Дори не мога да бъда Алиса. Защото в чак толкова невъзможни неща не мога да повярвам.

***

И мисля да се посребря, и без това съм само просто огледало.
Не бих могла да обясня дълбочината на скръбта по непогребани мечти.

събота, 23 януари 2016 г.

Защото си струва (21.12.15г.)

Струва си. Всичко си струва, ако постигна, това което искам. Не е някаква глупава мечта, която винаги съм искала. Не е абсолютно невъзможно. И си струва. Струва си всяко лишение, всяка безсънна нощ, всички разочарования. Просто си струва. Защото чувството не е като „да ядеш сладолед, покрит с карамел, докато гледаш как еднорози прескачат искрящата дъга“ – по-хубаво е. Като хиляди малки смърти. Но по-добро. И си струва. Каквото и да правя, само трябва да помня, че амбициите ми, целите ми, изкривените ми желания, сълзите – всички си струва. Защото е съвършенство в най-чиста форма. Защото е щастие, златна среда и нирвана примесени в едно и покрити със сметана. Защото си струва. За първи път разбирам, защо хората се дрогират- защото искат да изпитват това чувство постоянно – но няма как. А наркотиците са лесния път. Затова не умея да правя компромиси със себе си. Затова съм безпристрастна, неподкупна и недодялана – защото разбирам кое си струва и колко е трудно да се постигне. Просто трябва да помня.

сряда, 15 юли 2015 г.

Почти нормална (или Какво бихме били без садистите си - 2част)

Падам толкова дълбоко в заешката дупка и светлината става все по-малка. А нуждата от болка расте, обсебва ме, мога да мисля единствено за нуждата от болка. Онази физическа нужда. Жажда, глад за болка. Започвам да търся трескаво.. нещо, каквото и да е. Игли. Имам игли, всъщност е останала една, но нямам спирт. По дяволите. Прокарвам иглата леко по ръката си, колкото да я усетя, защото без спирт не може да се спре където трябва. Добре че съм запазила едно зрънце здрав разум. Повече не е останало. Коланът би бил прекалено шумен, все пак няма нужда да будя съседите, а и самобичуването никога не ми се е отдавало.

Восък. И нека бъде восък. Свещите, които имах липсват. Останала е една. Няма значение, паля я трескаво и започва да капе по вътрешността на бедрото ми. Нищо. Никаква болка, никакво удоволствие, просто трябва да се занимавам да чистя восъка. Започвам да го махам парче по парче, а накрая го издирам от кожата си, така че остават червени следи. Забивам нокти отново и се сещам – без белези по краката, утре може да съм с пола. И вдигам ръка. През главата ми започват да препускат мисли – дали да не се обадя на някой. Малко болка, веднага, но всичките възможности са липсващи – никой не е достатъчно садистичен. Или поне тези, които мога да потърся. И се разпадам.. пред учебника. Преди все си мислех, че липсата на секс предизвиква тази емоционална безтегловност, но явно само болката е свързващата константа между тялото ми и разсъдъка ми. Онази частица, която е тръгнала да си ходи. И тази вечер бойната ми задача е да се съхраня – до утре (+ между другото да мина 50тина теми за изпита). Да не полудея съвсем, да продължавам да дишам. И не мога да кажа нищо, не мога да изкрещя, само стоя мълчаливо, вперила поглед в празните страници. Чудя се, ако изхвърля учебника през терасата и после си тръгна, дали... няма да има значение. И не е депресия, не е мания, не е .... празнота е и безсилие. И липса на болка. Дори емоционална. Липса за себе си. Защото тази вечер с всяка минута се губя по малко. Падам в дупката ... в заешката дупка...

понеделник, 22 юни 2015 г.

Когато искаш да побегнеш...
от среща, от работа, от себе си...
бягай, бягай докато краката те държат...
и не се обръщай назад.

За несподелените...

Имам слабост към садисти, писатели и убийци. Затова пиша, за да ги пропускам през пръстите си и да не се влюбвам в огледалото. В суетата има нещо порочно. А аз съм цялата изтъкана от порочности. Моралът е илюзорно понятие. И затова изтичам през пръстите си. Влюбена съм в себе си, затова спрях да се търся в другите. И пръстите отново ме познават. И уханията отново са мъжки. И съм тук, докато всъщност ме няма. В главата ми пърхат метафори.. докато ритуално убивам пеперуди. Алкохолът изтрива само част от съзнанието ни, а другата премоделира... в това, което ни се иска да бъдем. В полунощ е идеално време за умиране, за писане, за заспиване... идеално време е за убиване, за чукане, за напиване... защото капкките кръв биха стояли отлично на тъмната нощ. Като метафора, или пък не. Като изучаващи пръсти и като класическа музика. Искам да ме любиш като "лунната соната" в полунощ, а след това да ме изтезаваш като Менсън в алкохолно опиянение. Искам всичко от себе си и толкова малко от теб. Нека се слеем, защото утре ще сме далеч. Утре няма да се познаваме!

сряда, 6 май 2015 г.

По някакъв начин се чувствам добре
Покрай крайъгълния камък на забравата
Лятото ми мирише на спомени,
Затова непрестанно се усмихвам..
И вървейки покрай себе си се чудя
Дали не живея в миналото...
И да присъствам само моментно..

Но пък щом щастието ми е достатъчно за двама
Какво повече ми трябва?

вторник, 17 март 2015 г.

...

И тъй като алкохолът ми не може да е муза
И не съм червенокоса
Ще трябва да се потрудя,
За да намеря посока
***
Затова тази вечер ще пия на бара сама
Бейлис или кафе с мляко в 10 вечерта
Ще се разхождам безумно
В София в средата на нощта
И ще преливам от музи, ще грабя живота
Ще скачам в локвите и ще вървя без посока

Затова искам да съм клише тази вечер
С червено червило и къса пола
Да съм неподходящо облечена и да усещам студа
И ще улавям времето, ще го изнасилвам и ще го пускам
И няма да има сиви райета. Нито пък лилави
Защото животът трябва да бъде червен, жълт или шарен
А хората да са оптимистични в своите загуби
На живот, на мечти и на залези
Да се влюбваме по софийските улици,
Където е невъзможно да си безразличен
Да събираме кестени и жълъди
Като спомени и като усмивки

И после ще се разделяме,
Защото изгревите са направени за влюбване,
А сутрините за проспиване
И поне няма да се чудиме,
Когато хората ни кажат, че сме проспали дните си...

неделя, 22 февруари 2015 г.

Изборът на втората среща или да сме цинични до последно

Денят се преполови – 5 часа е или най-важният час, защото още не е късно да свършиш нещо полезно, но не е и достатъчно рано, че да те мързи. Изпил си си кафето, наслушал си се на абсурди и можеш със замах да решаваш остатъкът от деня. Дотук денят беше необичайно гаден неприятен, но странно защо съм доволна, дори вътрешно щастлива. Мисля, че е защото напоследък съм по-цинична и приемам по-философски нещата, а именно – животът е прекрасен и всеки ден е парадът на идиотите. Така че нямам време да се самосъжалявам или да вярвам в глупости, едва намирам време да повярвам в себе си, затова го правя набързо. Животът протича набързо, спим набързо и се влюбваме набързо, въпреки че това последното не е много полезно за бързото изживяване на живота. Защото изведнъж ставаме сантиментални и приличаме на щастлив розов мехур, който има винаги още 5 минути за гушкане. И въпреки това обичам да съм голям розов мехур. Но това ще го оставим, защото сега вярвам в теорията на циничността или да живеем набързо докто някоя антропоморфна персонификация не ни е прибрала, защото колкото и да ни се иска красиви трупове не съществуват.

Малко се отплеснах, затова на темата, излизате с човек от противоположния пол за втори път и той ви каже, че има да ви сподели нещо неприятно. Кое ще предпочетете да има хепатит или да се е върнал при бившето гадже и да не може да се виждате повече? Мисля, че човекът, с който излизах би предпочел да имам хепатит.. B... или СПИН... или дори и двете накуп вместо горния вариант. Какво бих предпочела аз... като бъдещ лекар и като циник... да чуя истината, да го поздравя и да не го видя никога повече. Добре де повечето пъти ми се е случвало просто да ме премахнат, да забравят да ми звъннат или да са пълни кретени. Затова се опитвам да съм коректна... нали знаете „не прави на другите това, което не искаш да ти правят на теб“. По-добре ли е да кажем истината и да се извиним, че сме подвели човек или да го блокираме и да се правим, че не сме излизали с него изобщо? Дали не е по-добре да ни мразят? И докога е добре да си честен и коректен? И най-важното кое е най-добре, за човекът срещу теб?

Всъщност може би, ако съм влюбена в човека, бих приела и да е с хепатит, но това събитие е малко вероятно. Ако е коректен ще ми каже рано и ще се разделим, ако се влюбя и ми каже, ще е минало време и ще приема, че ме е лъгал. А ако се влюбя в него веднага, случвало ми се е веднъж и да предположим, че вероятността да се окаже отново кретен преди втората среща е голяма. Т.е. това да се обичаме в добро и зло, в болест и здраве са глупости и любовта не е по-силна от всичко, за разлика от халоперидол в големи дози венозно (както ми изясниха днес).