Fight for all wrong reasons

И след хиляди сезони дали ще се познаем?
Ще бъдем хора, изгубени между редовете на превода.
Чувала съм, че се случвало.

От книгите ще се познаваме и там ще се четем.
Ще сме само лица в безлюдна тълпа.
Ще се бием в гърдите без да чуваме туптене.
Времето ще ни смени, защото ще избледнеем.
Не му трябваме променени - набожни и смирени.

Един дълъг, дълъг съботен ден

Мъглата се стелеше като плътна пелена. Фаровете и уличните лампи се размазваха в блещукащи видения. Беше някак призрачно красиво. Спиращо дъха. А аз пътувах, поредната дълга събота. Искаше ми се всичко да свърши, за да се наспя най-после, да легна на топло под завивките и да сънувам. Но четях! Опитвах се да не обръщам внимание на гледката, която бе великолепна и почти липсваща. Бях сама. Беше просто поредната събота. Поредното пътуване. Но имаше още нещо. Не ми пукаше. Бях толкова изтощена, че нямаше да има значение, дори ако заспя. Но не смеех. Музиката ме разсейваше прекалено, чертаеше неща, които не бяха свързани с урока. И въпреки това с радост открих колко лесно ми се отдаде да науча за мъжкия полов член. А после се съмна. Стана светло и вече не можех да се скрия в мръсната седалка на последния ред. И след това пристигнах. И написах, и вървях, и пих кафе, и бях отново на изходна позиция. Знаех, че трябваше да си тръгна, но бях сама и бях в София. И нещата бяха толкова близко, а съзнанието ми толкова далеч. Започнах да вървя. Имах известно време. Обръщах се надясно при всяко минаване на онзи трамваи. Следях хората и се опитвах да намеря някого. Но когато стигнах, не можех да спра. Само още една крачка и още една. За първи път не винях онези лудите преследвачки, които спят в колите си. Ако аз имах такава щях да прекарвам времето си там. Съзнанието ми се раздвояваше. Кино. А след това се сетих, че филм не ми се гледа. Да имаш избор е шибано. Когато имах се чувствах най-прекараната. Никой не стоеше до мен и не ми натякваше колко параноично откачено ще е ако продължа. А разумът ми в онзи момент се бе скрил до грахово зрънце и трябваше да напрегна цялата си воля, за да се отклоня от правия път. Проклинах свободата. Проклинах и слабата си воля. Изпих кафето си отново, но на обратно и отново решавах, мислейки. На една от спирките се качи човек. И за малко да седна до него и да … Всъщност преди да го направя щях да си набия два сериозни шамара, за да се спра и се чудех кое от двете ще бъде по-странна гледка. Подигравах се със себе си, защото прилика не позволявах, от нея изтръпвах, а сега ако можех щях да седна в скута на същата тази прилика. И за пръв път се усмихвах искрено и сладко. Бях дете, но бях в ложата за възрастни, а когато трябваше да се направя на голяма ме слагаха на столче. Бе забавен парадокса. Осъзнах, че съм чакала прекалено много. Осъзнах, че Шарлот е абсолютно права. Но някак си не можех да и подражавам. Бях спряла да играя на онази игра за възрастни, наречена флирт. Всичко бе станало прекалено просто и така го бях усложнила.

Среднощната муза

За малко да поспра е най-големия порок
В разгара на нощта догаря този зов.
Не винаги успявам да се държа като жена
Детското невинно в мен надига позабравена глава
И бързам да изляза, да тръгна, да остана,
Сякаш музата ми ме гони сега.
Връщам се поглеждам, обръщам се, разглеждам,
Няма смисъл в нищо, което е било.
Защото спомените са просто минало.
Любимата ми дума изразява обикновената душа.
Обикновени чувства, изгубени в тъма,
Любимата ми дума “просто” изразява
“простите” неща, които изкушават.
И винаги зова за простота, дори когато ме боли,
Защото болката нощта не винаги таи.
Като музика изливат се руините на музата ми светла,
Изсипват се и ме приветстват.
Рядко се случва да чакам, още по рядко да вървя,
Но тази нощ в мрака преоткрих нощта.
Припомних трепетите сладострастни
Виковете, с които те зовях
И думите безгласни, които някога мълвях
Припомних ядовете безпричинни,
Припомних мъките безчет,
Аз теб само не можах да видя,
В съзнанието ми блед,
Любов спомените пропила,
Не изпъкваше с теб.
И сега когато се потапям в нощта, в спомена, в мен
С вяра нявга прокълната, аз вярвам, че познавам те по-добре от мен.
И когато криволичиш, аз ще бъда тук,
Защото пътеките кални,
Никога няма да станат път!

Роза без бодли

Някога отворих книга,
от нея падна цвете -
измачкано и сухо по върховете.
Погледнах го - бе роза без бодли,
Бе сляп затворник и не оставяше следи.
Бе символ на свършена любов,
Както някой бе свършил с него.
Защото любовта без любов
Взима жертви не достойни.
То бе изпито, както бе душата,
Някога символизира то откритото,
А днес е само сянка.
Забравеното цвете между кориците не спи
То помни някога ръцете, които с трепети дари
Но докато махаха бодлите,
Проклятие им то дари.
Сега бодлите са далече,
Забити в моето и твоето сърце,
Бодлите от същото цвете,
Което откъснахме преди!

What about us?

These five words in my head
Scream, "Are we having fun yet?"

Това е различна история по същия сценарии.
Различни са героите, но публиката знае.

Единия ще тръгне, а другият ще остане.
Както всеки следваш, публиката знае.

Бих искала да крещя и да променя сюжета.
Да се поклоня и да сложа край на тази комедийна щафета.

Не е забавно, както беше.
Не искам да бъда там, където бях вече.

Сгреших, мислите крещят и се приготвят за път.
Багажа не разопаковах, те просто продължават да летят.

Напомни ми коя съм, защото съм тук заради теб,
А не виждам смисъл в това да бъда пак пред теб.

В тишината – тишина.
Излизам навън през нощта.

Искам да бъда сама!
Би ли ме оставил сега?

Черни гарги с черни пера

They're watching us!

Белите петна се нижат, следват и горят,
съзнанието ми уморено отвеждат на дълъг път.
Мога ли да кажа, че всичко бе добре,
когато аз не бях, не съм и не ще бъда.
В съня ми идват гарги с мощни гласове,
плашат гълъбите и врещят.
А когато разперят ангелски криле,
помитат всяка прашинка спокойствие.
Идват с вонящ аромат и парят света ми,
поглеждат в нищото и нямат път.
Те не разбират моя глас глух, моя жертвен копнеж.
Живеят в измамната тъмнина на долния пъкъл.
Излизат демони, раждат се деца,
после почват да горят.
Подпалват спомените и остават само бели точки,
бели спомени, бели мигове, бяла смърт.
А когато отлетят ние умираме,
по-бързо от живота идват и ни отвеждат
някъде по пътя в тъмнината на собствената ни извратеност.
И когато млъкнат, мълчанието е злокобно,
измамното спокойствие довежда до лудост.
Гаргите пищят и се правим, че не чуваме.
Белите петна приписваме на алкохола.
Казваме, че при нас ги няма.
Те са мит, легенда.
Но се будим през нощта
с предчувствие за края на света.
Виждаме ги черни, сиви, мръсни и одърпани,
перата им стърчат.
А гласовете им злокобни в нашите глави
не спират да врещят.

За хубавите неща трябва време, прекрасните се случват веднага.

Трябва да разровя гардероба наново,
Трябва да оправя леглото дори,
За едно ново начало трябва много,
Но всичко започва, когато гори

Алената капка кръв

Алена капка кръв се отронва на чаршафа бял
още виждам погледа онемял, безвъзвратно отминал.
Като песен се изливат минали картини.
Спомените прокарват цели реки, водопади
от емоции и чувства някога били.
Виждам като схема цялата картина,
поредната брънка от поредната година.
Вече няма тръпка, вече няма чувство,
въжето никога не се превърна в изкуство.
Пръчката прилича на олющена стара вещ,
пъхната покорно в поредното чекмедже.
Споменът е хубав, когато не боли,
не капе, не пари и не кърви.
Не пробива гърдите ми болезнено омалял
възражда се и се скрива в съня, най-после цял.
Като капката кръв изчезва цялата интрига,
но понякога, когато поемам въздух, той все не стига!

Любимият ми омразен сън

Сънят винаги идва бързо, неочаквано и понякога не бързаме да се събудим. И аз не бързах. Сънят идваше чист, показваше ми това, което никога не бих си признала. Това което жадувах. Беше толкова кристално ясен и болезнено реален. Когато се събудих сякаш го продължих. Мечтаех ли, мечтаех. Разумът ми се опитваше да ме спре, защото бе толкова грешно, но нямах силите, не и този път. Осъзнах, че всичките ми усилия за миг се изпариха. Толкова труд в отричане, отхвърляне и нежелание. И сега трябва да започна всичко отначало. За първи път от месеци осъзнах, че тая неща, които разумът бе скрил от мен. А мислех, че е толкова лесно. Това са просто някакви си чувства. От всички грешки, които правя, тази е от най-големите. Да позволявам на тези глупави емоции да надигат глава, след като съм ги погребала. Мразех съзнанието си, което толкова лекомислено си играеше със сцените, които му поверих. Разиграваше нови, отричаше стари, играеше някаква извратена игра с чувствата ми. Но не това бе най-лошото. Онази надежда, която зарових стоеше кристално ясна до мен. Сякаш ми се присмиваше за наивната вяра. И за пръв път не можех да извикам рационалната част от съзнанието ми, да спре тази нелепа игра. И след това намразих кристално ясния, любим сън. А после за пореден път започнах да отхвърлям всичко, както досега, защото дадох обещание на себе си всичко това да спра.

Да убиеш любовта

"Надежда тука всяка оставете!"

И любовта умря.
Убих я със сребърен куршум.
Падна в калта,
където трябваше да бъде досега.

В очите – блясък.
Слънце или сълза.
Преплитат се сред крясък,
докато отмира любовта.

Любов ли е болката?
Любов ли е сълзата?
Любов ли е мъката?
След обич прокълната.

Къде умря ти любов?

Искам аз да дойда на пресния ти гроб.
Да те погреба сред почести гробовни.
Да плюя върху жалкия ти живот.
След всички рани невъзможни.

Сътвори от мъките букет,
Сътвори от доброто руини.
Някъде там сред тях в пръстта,
Лежиш от никой не погребана!