Разговор с Хари

-Той ме кара да пиша.
-Щом те кара, значи има защо. Може би има нещо, което си изпуснала.
-Не знам, мисля, че съм изпуснала само него преди 15 години.
-Само не започвай да се обвиняваш пак в неща, не зависещи от теб.
-Ами ако имам някакви чувства, какво за тях?
-Може би просто се заблуждаваш. Може би няма никакви чувства, просто не си го виждала от известно време и ти липсва.
-Да, може би си прав, ако имах чувства, трябваше да дойдат преди година.
-Нали имаш представа, че в емоционален план нещата доста ти куцат.
-Много мило, нямаше как да ми го спестиш нали.
-Никога не съм спестявал, а ти специално за него разрови гардероба.
-Уф разрових много неща заради него, особено напоследък. Колкото по-далече е, толкова по-усърдно ровя. Из спомените, из тялото, из навиците си.
-Да, може би си влюбена?
-Аз не се влюбвам.
-Аха, значи онези няколко години бяха просто тийн увлечение, а?
-Не ме дразни, знаеш, че не беше и че няма нищо вече!
-Има теб, все още си тук, търсиш, просто си се обърнала през рамо и рееш поглед в миналото. Само не знам дали ще си заслужава.
-Споделяме общи интереси, имаме общо минало, може би донякъде и общи чувства, защо да не си заслужава.
-Защото някой някъде бе написал, че да се върнеш към стара любов е все едно да препрочетеш една книга няколко пъти – знаеш какъв ще е края.
-Аз пък препрочитам любимите си книги.. или поне пасажи.

Робиня по поръчка

Никой не може да каже, че не търся, че не опитвам. Старая се... толкова се старая. И започвам да виждам разни странни хора, които ми се иска изобщо да не съм заговаряла, да не съм срещала. Да, може би съм различна... наивна, глупава, малка, извратена, покварена, но най-вече наивна. Защото винаги държа да опитам, въпреки лампичките, въпреки сирените в главата ми. Май съм патологичен случай... момичето, което не преставаше да опитва. А толкова искам да спра, защото ми писна, омръзна, но продължавам. Създавам нови правила и продължавам. Сякаш напук на себе си. Защо се афектирам от хора, които са несериозни, неразбиращи, неориентирани... не знам. Може би в определен момент аз съм тяхната константа... свързващо звено... значи проблемът е в мен. Тогава освен да се опитам да се променя... предлагам реформи... изцяло ще променя Лора Иванова... виртуалния образ ще го моделирам, какво значение има реалния човек.. та вече Лора ще е прилична, непокварена... от днес ще е голяма... на колко да е? На 27 май е добре... та Лора е на 27, непокварена е, но е подчинена... или да променя и това... може някой да не го разбира... е Лора ще е подчинена, но с малък опит... ще е била с 3 или 4 мъже максимум... като само един я е въвел в БДСМ... от сега Лора не си дава телефона... но е напълно подчинена... дори и на хората, които не познава... сигурно ще искате и нейни снимки... добре, тя е брюнетка с дълга къдрава коса, прилича повече на кукла, която може да моделирате... и никога не отказва... иначе може да я помислите за мъж или педал... да видим, щом с реалистичната Лора не успявам... с тази новата как ли ще се справя... колко по-добра ще е новата ми лъжлива виртуална версия...

Принцеси

Кафето помага.. да се върнеш към предишното.
В кафявия му аромат се запечатват спомени.
В топлината му – докосвания.
Над чашата – разговори.
А после свършва и искаш ново.
Колкото е рано, толкова е и късно вече.
Да събираш чаршафи, завивки.
Все едно никога не си била тук,
Все едно думите са само залъгалки.
И в устата ми стои сух вкус – на сухи думи.
Пръстите ми ме мразят.
Няма шедьоври, но има откровения
В стаята с липсващата вратичка.
Гола съм и някак си е неудобно…
Виждам картини и ги пренареждам…
В сълзите има само щастие,
Когато бавно ги преглъщам.

И през 3 града в четвъртия,
През 9 планини в десета,
Няма да сме пак същите,
Ти оставаш принц, но аз не съм принцеса.

Докато очите ми се възпаляват от изписаните страници,
В едно изречение събрани надежди и закани.
Докато тялото ми трепери на отворения прозорец,
Ще знам, че все още съм жива и все още мога.
По кожата ми преминават тръпки,
Като бягащи ухания, но не мъжки.

Помня онова розовото щастие, сега е почти същото –
За теб, за него не пиша вече в минало недовършено.

Darkness

Светът е черен. Заразно безбитиен.
И в тъмнината се изгубва смисълът ни.
Сякаш някога го е имало?
Идейте се забравят, когато са споделени.

Циничния поет

Кога всички пораснахме?
Кога аз се прибрах, а ти се разпусна?
Кога всички шибано се чифтосаха?
Мога да действам мило,
Но циничността ми избива.
Мирише на гнило
Чувствата отлитат, Като птици без крила.
Спомените скриват действителността.
В устата имам вкус на бадеми,
А очите ми са сухи, пленени
В тях има цигарен пушек
И дървени тотеми.
Как за месец, всички повече разбираме,
Всички знаем и все надигаме?
Къде зарязах любовта която имах?
Оставих ли я в теб
Или просто я заминах.
Надеждите не убих,
А просто ги удавих.
Трябваше да гледам как се мъчат ,
Трябваше да страдат.
В ушите ми звучи омраза,
А пръстите ми само ме издават.
Вече съм далече,
Оставих малкото дете.
Оставих всичко, което притежавах.
И чакам само подадена ръка,
Която няма да поема.

Утринни стени

Утро е, но прилича на неизказано откровение, на мокро желание, на сън в реалността. Будна съм, не съм заспивала, заради мечта. Великата мечта, която трябва да оправдая. А съзнанието ми, тялото ми - мразят ме. Умората ме прави слаба, защитните ми стени са полузаспали и мога да погледна зад тях, да ги залича със замах. Толкова е глупаво да можеш да се самонараняваш толкова лесно. Не би ли следвало да е по-трудно? Но минах вече през това и усетих всеки момент без стените си, чувствайки се разголена пред очите им. Не е за мен това.

Вятърът е по-силен от снощи, предизвиква буря в душата ми. Сама съм, а в този ранен час не искам да бягам. От себе си, от тях. Бурните импулси умират бурно. Умират като неизречена целувка. Като полуцелувка, като някаква минала грешка. И обещавам, заклевам се в това толкова ранно сутрешно откровение - да изпитам всяка следваща целувка с по-голямо и по-голямо желание. Оставям глупавите въпроси за съответните хора, отпускам се на бъдещето, изтривам умората.

Безсънните нощи причиняват писания, неизлечимите белези опит, какво донася вярата тогава? По връхчетата на пръстите ми са егоистичните, нарцистичните желания, по-дълбоко няма нищо, всичко е на повърхността. За да не вижда никой, вглеждайки се в него. Оглеждайки най-низшите, покварените желания, виждайки бистрия ум и някаква външност - губи се личността като такава. Сборът от качества става механичен. И се губи същността.

Небето просветлява и всичко започва отначало. Нов ден. Защо не се будех нова всеки ден? Защото понякога изобщо не спя, защото нямам константа, защото не бих се разпиляла нарочно? Защо?

За желанията и потребностите

Винаги съм имала прости желания. Моментни. Те в повечето случай се изпълняват поради една проста причина - когато искам нещо трябва да стане веднага. Но има и такива, които поради една или друга причина не успявам да изпълня. Просто се отлагат във времето, без точно определена дата или час. Понякога дори си давам ултиматуми, защото желанията ми трябва да бъдат изпълнени. В това отношение съм капризна.

Но има и неща, които не само искам да бъдат изпълнени - те трябва да бъдат. Това са едни основни потребности, без които никой от нас не би могъл да съществува като нормално човешко същество. Това, което ни отличава от животните. И според пирамидата на Маслоу в основата на тези желания е нуждата от храна и подслон. По-нагоре в пирамидата са подредени прогресивно - чувството са сигурност, нужда от любов, принадлежност, уважение и най-висшата от всички - самоактуализацията. "Трябва да стана повече от това което съм, да стана всичко, което мога да бъда." За мен тази потребност е ясно разграничена на две основни неща. От една страна - усъвършенстването в професионалната област. За мен тази област е медицината - тоест трябва да стана най-добрият лекар, който мога да бъда. Знам, че трябва да уча почти денонощно и да знам всяка пъпчица на костите с всичките и 4-5 наименования. И съм готова да уча достатъчно, за да достигна тази своя най-висша цел - да бъда толкова добра, че да мога да не съжалявам, да мога да се гледам в огледалото и да се гордея с човека, който съм.

Но какво става, когато тази моя висша потребност, нужда дели място с едно чисто плътско и животинско желание - да бъда подчинена. Или мазохистка. Имам тази влудяваща нужда някой да ме хване за косата. Имам нужда от шамара, който ще ме накара да се подмокря и тихото шептене в ухото ми. Това е като наркотик, а когато не го взимам редовно има странични ефекти на абстиненцията. Вървя и виждам животинското в мъжете. Желанието ми се увеличава, видя ли някое от "господарските" качества. И идва момент, в който съм толкова погълната от фантазиите си, развили се за секунди, че изпускам съществена част от реалността. И не мога да се спра. Тялото ми си иска своето. И аз съм безсилна да се противопоставя. Става ми все по-трудно да се съсредоточа върху разните микрофиламенти по цитология.

Раздвоението ми между тези толкова наложителни потребности е видимо. Не бих могла да пренебрегна никоя от тях, защото иначе няма да съм цяла, няма да съм аз и не бих се понесла. Затова остава само един единствен изход - честото удовлетворяване на мазохистичните ми потребности и непрекъснатото учене, за да мога един ден да усетя, че не съм загубила част от себе си по пътя. Да видим дали ще се получи...

Кодексът на Леонораа.

Написано, слушайки това

"Ще имаш много проблеми, заради отвратителния си характер."
Самия ми характер е сбор от идеали, виждания, в които съм убедена. Толкова твърдо. Те са моят кодекс, упражняват досадното си влияние върху моят живот. Усъвършенстват се. Кодексът на Леонораа, моят кодекс е прост:
1. Усмихвай се винаги, защото си щастлив. Ако не си щастлив усмивката трябва да е двойно по-широка. Просто щастие, колко просто. Това, което искаме всички, това което осмисля живота ни. А какви са причините да бъдем толкова щастливи, защо по дяволите да се смеем в мизерията си. Защото все пак живеем. Защото дишаме и съм убедена, че следващия ми дъх няма да е последен. А това не може никой да ми го отнеме, поне докато съм жива - животът. Той е като пластелин в мойте ръце - мога да го пипна, нещо материално е, мога да го помериша ( в повечето случай смърди) и да го опипам, да го възбудя и да го въртя в ръцете си. Причината е толкова дяволски проста. Той е мой.
2. Миналото е минало и никога няма да се върне. То е това правило, което понякога, рядко, но все пак нарушавам. Ами ако... ами ако... ами ако няма ако. Това е живота, няма връщане назад. Защото, ако има щяхме да усерем всичко двойно повече. Ако имаме акото... но всъщност го нямаме и никога, никога няма да го имаме. Никога не се връщай назад, животът е това, което е сега. Ако живееш в миналото, той няма да е истински, ако гледаш в бъдещето, няма да е реално. Всичко би било една загубена илюзия. Затова живея сега и малко, но само малко се ядосвам, когато някой ми повтори 10 пъти: "Ако беше сложила дрехите за пране 2 дни по-рано." Защо трябва да се ядосвам, по дяволите, за това, което не съм направила, като мога просто да намеря начини, шибани начини да го поправя.
3. Не допускай да не кажеш, да не направиш нещо, което ТРЯБВА. Просто после остава гаден вкус в устата, сякаш провидението ти се е изплюло в лицето, затова че си толкова скапано жалък и безпомощен. Само че осъзнаването на това, те измъква от дупката, от вечното "Да го направя ли, или не." Просто се доверявам на наученото до тук, кое е правилно и кое е грешно, кое е добро и кое е лошо. Ако не съм научила това за тези години, значи не съм научила нищо. Значи, че всичко около мен е просто една шибана лъжа. Така че виждаш непознати деца, които могат да се пребият и им казваш да внимават. Виждаш някой, на който можеш да помогнеш и помагаш, а не отминаваш като някой социопат. Колко е просто - не допускаш да имаш гаден вкус в устата.
4. Следваш всичко, което искаш! Ако всички ти казват как не те бива в нещо, как това не е за теб, колко е трудно, просто им теглиш една майна и ги оставяш да се оправят сами. Това си е твоя ( в случая моя) живот. След първото ми качване на мотор бях готова да се откажа. Беше ми толкова трудно. Трябваше ли да дам 250 лева, за нещо което може никога да не ми потрябва? Имаше ли смисъл да започвам, когато имах толкова малко време да се науча? И в един сладък миг разбрах, че нищо друго няма значение, освен това какво искам. Искам ли да усещам вятъра в лицето си? Свободата в тялото си? Желанието? Страстта? Ще дам 2,3,4 пъти по 250 лева, ако постигна, това което искам. Моето удовлетворение, че не съм се отказала. Че съм постигнала желаното. Втория път отидох с мисълта, че ако падна, ще стана, ако си счупя нещо, ще се възстановя и пак ще бъда там където искам - на мотора. И изведнъж всичко стана с една идея по-лесно.
5. Никога не пуши, колкото и да си пияна, не си дръпвай от цигарата. Понякога горчивият опит у дома оставя толкова ясни следи, че дори да си мъртво пиян те личат, жигосват се върху съзнанието, подсъзнанието и каквото там съществува. И те предпазват от всякаква зависимост.

Към тези правила има и други, толкова много, но не толкова важни. Тези правила диктуват моя живот, защото съм ги поставила сама. Те определят този отвратителен характер, който ме кара да вярвам, че винаги съм права. Деамн, аз съм безгрешна. Само дето съм човек, а Бог сред нас няма. Не можеш да научиш никой на твойте правила, на твоя живот. Не може да седнеш и да му кажеш, виждаш ли, ако не се промениш от теб няма да излезе нищо. Ако не промениш гледната си точка, ще живееш завинаги в страдание. Не наранявай останалите прекалено, защото накрая може да се окаже, че си грешил... за много неща. Не, не, не, не, не може. Никой няма право да казва, да съди, да направлява другите. Защото всеки живот е уникален. Имаш право да кажеш само едно "Прави само неща, за които после няма да се обърнеш и да съжаляваш." и остава само да се усмихнеш. И да обичаш. Всеки близък около теб с всеки свой уникален живот и уникални проблеми. Не трябва да си егоист, не и спрямо другите. Трябва да си напълно завършен и неподправен егоист - егоцентрик само спрямо собствения си живот. За да имаш всичко. А кой не иска да има всичко.

Моите правила, моят кодекс, е един универсален код за самотници. Гарантира ти, че ако го спазваш изцяло, никога няма да намериш някого, за да сте двама. Защото той е отвратителен. Кой измисля правила и кой ги следва стриктно. Кой може да понесе да го учи някой. И някак си тези правила ме ужасяват до мозъка на костите ми. Карат ме да бъда съвършена, когато искам нещо и заедно с това ме нараняват, защото са толкова твърди, толкова мои, толкова непригодими. Карат ме да съм сама. Карат ме завинаги... Те са просто отвратителни. И в най-добрите случай, по второто правило.

Leonoraa обяснява всичко

Повлияно от този филм

Ако бяхме няколко години назад във времето моралът щеше да е друг и повече смирени хора биха означавали по-добро или по-смирено общество. Може би е хубаво, преди време, когато технологиите не са били развити. Но днес няма как да бъдеш смирен, защото след религиозното обучение попадаш в истинския свят. И там не си създаден от Бог, няма Господ. А да приемаш, че проблемите пред които се изправяш са само изпитания, пратени от Бог е … глупаво. При все, това не е възможно днес. Има наука, която опровергава Бог и цялата тази измишльотина със забранения плод.
- Забранен плод?.
- Само някакъв плод, не знайно какъв. Но не е ябълка.
Колко лесно звучи. Само изяждаш нещо и вече си извършил грехопадение. А в църквата ни учат да вярваме. В какво? Учат ни да нямаме мнение. Все пак има господ. Но днес “Бог умря”.И малко трудно ще живеем, без да имаме мнение, праведно, да се молим всяка сутрин или през ден. Трябва всичко да е с мярка. Но мярката в религията ми убягва. Такава не съществува. На нея й трябват само окови. Да я държат вързана, дресирана. Защото, ако малко помръдне, то ще усере всичко, което някак си нашето модерно общество е сътворило. Ако мръдне, ако и се даде власт, ако хората изгубят разсъдъка си дотолкова, че да й вярват – то тя ще ни убеди, че Земята е центъра на света, че слънцето се върти около нея и всъщност е плоска.
Религията е толкова статична и не подаваща се на промени. Опитва се да те убеди, че тя никога не се променя и поради това е най-сигурното “нещо” в което да вярваш. А всяко не променящо се нещо, след време загнива. Започва да смърди отдалече и да се усеща. И тогава тази миризма чрез поредица от физиологични реакции активира мисленето. И отрича приемането на нещо гнило. Колко просто и логично е биологичното обяснение.
Защо съм толкова скептична спрямо религията? Тя има ясните и абсурдни цели да произвежда фанатици. Цяло щастие е ( и затова забележете няма да благодаря на Бог), че те са рядкост. Но дори един е достатъчен да съсипе живота на много хора. А и някак не ме устройва животът след смъртта. Искам да живея сега. Искам да бъда щастлива. А да си щастлив значи имаш всичко. А щом имаш всичко, то трябва да го дадеш на ближния. Нали така. Трябва да сме бедни и нещастни. Само така ще отидем в Рая.
И защо е целия живот? За да умрем нещастни, стъпкани, използвани от живота. А после кой ще гарантира, че ще отидем в Рая. Че има Рай? Господ? Вече няма ангели, няма пророци. И е научно доказано, че Господ да ти говори си е сериозна диагноза.
Но нека умрем, защото го изисква религията, една институция, в която има толкова велики противоречия, че фрази от рода на долната изобщо не ме учудват:
А папата и Бог са непогрешими, защото те са го казали, а те са непогрешими.
Определено има голяма грешка или по-точно основна логическа грешка, защото този извод не следва логически от тези предпоставки.
Ще завърша многословната си тирада с едно просто обещание: “Да мина през процепа при Рилския манастир. “ И когато мина ще докажа, че няма Бог. Почти както в един златен филм.
Всъщност ще направя само това, няма да влизам в църкви и повярвайте ми не от страх да не изгоря като въглен, а просто изпитвам погнуса от целия този олтар на “нещо”, което трябва да оправдае липсата на вяра в себе си.