И тя лежеше с широко затворени очи. Мечтаеше или сънуваше. На места сънят и се преплиташе с “daydreaming”. Сънуваше перфектният мъж – беше на 33 – толкова млад и толкова преживял. Помнеше историята на живота му или поне разказаната, сякаш беше истинска, а той й я разказваше лично. Имаше и 2 очи, които винаги щеше да помни, за момент си помисли, за миг – че го е намерила. Той – този, който търсеше досега. Защото по очите се четеше душата му, а тя се разтапяше в ръцете му. Беше като восък, като играчка, като кукла на конци – неговата кукла. В думите му можеше да се удави, защото не можеше да се справи с тях, да ги погълне и асимилира без удоволствието да я завладее напълно. Чувстваше се незначително и напълно на място – до него. Позволи му да я изчука на първата среща. Вярно, че беше сън, но можеше и да е препратка, че за Него правилата бяха други. Помнеше и целувките му, пареха устните й, сякаш цяла нощ е била негова. Усещаше тялото му – беше като Коледа през юни, беше.. сряда в съня й... или четвъртък. Първа среща или втора. Беше сън, но сякаш беше истина. И независимо, че не се повтори, не го срещна повече в нейния измислен свят – гняв нямаше. Тя знаеше, че дори никога повече да не го усети поне го е срещнала за миг. Била е негова. Една нощ, а може би и много повече. Сякаш това обясняваше всичко, независимо от липсата на логика. А когато искаше да сънува отново си припомняше, че „ако си губиш времето – то погубва теб“. А ние сме над времето!
