Откровение

Спиралата се размазва по лицето ми от силния шамар и напиращите сълзи. Ах, тези силни шамари, колко ми липсваха. А после идва въпросът. За мен всички въпроси са важни и за да не лъжа казвам „Не знам“, но всъщност ми се иска да изкрещя „не“. Никога отново няма да бъда твоя. Дори за секунда съжалих, че някога бях. И от тази толкова приятна случка извадих ново правило „Ако искаш да избягаш от срещата веднага – просто бягай!“. Но тогава останах, сдържах сълзите си, но не и ината си. Нещо се беше променило – ние. Явно времето променя – аз не бях вече невинно малко момиче, а ти не беше сериозен добър господар. Или може би беше, но вече не моя, на друга. И изведнъж разбрах, че решенията в миналото ми бяха правилни. Защо изобщо се усъмних в себе си? А ти – мисля, че умишлено прекрачи границите ми, мисля, че намеренията не бяха добри... бяха глупави и егоистични, но това ми помогна да викам в главата си, да избягам от миналото си, дори за секунда да съжаля. Съжалявам, че не си човека, с който се запознах, съжалявам, че не искам да те видя никога повече.... но пак ще излъжа – не съжалявам!

Изморени анализи

Изтощена съм психически, но искам още. Прося си още. Ако ми кажат да сляза от автобуса ще го направя. И ще вървя. Макар, че тялото ми има нужда от почивка. Трябва да остана тук и да се затворя в себе си. Имам нужда да съм насаме, за да опиша себе си. Без да ме интересува дали душевността ми е прекалено мрачна, без да правя анализ на болката в себе си. Искам да съм си просто аз, да не се опитвам да се харесам или да внимавам какво говоря. Да не се опитвам да говоря извъртяно и да правя черното бяло. И сега съм сама в стая пълна с хора. И имам нужда да намеря някой, който да ме кара да се чувствам така. Да изтрива околния свят, за да си почина. Който няма да бяга, ако съм това, което съм. Имам нужда да съм сама или с правилните хора. Защото да споделиш себе си не е нищо, ако не те разбират. Анализирам себе си по-критично от всеки съдник. Правя реставрация на деня и с червен маркер посочвам грешките. И денят ми е изпълнен с цветове. Защото мога да чувствам. И няма да се извинявам за това. Прекалено много живот измина, за да съжалявам за нещо.

Разговор с Хари

-Той ме кара да пиша.
-Щом те кара, значи има защо. Може би има нещо, което си изпуснала.
-Не знам, мисля, че съм изпуснала само него преди 15 години.
-Само не започвай да се обвиняваш пак в неща, не зависещи от теб.
-Ами ако имам някакви чувства, какво за тях?
-Може би просто се заблуждаваш. Може би няма никакви чувства, просто не си го виждала от известно време и ти липсва.
-Да, може би си прав, ако имах чувства, трябваше да дойдат преди година.
-Нали имаш представа, че в емоционален план нещата доста ти куцат.
-Много мило, нямаше как да ми го спестиш нали.
-Никога не съм спестявал, а ти специално за него разрови гардероба.
-Уф разрових много неща заради него, особено напоследък. Колкото по-далече е, толкова по-усърдно ровя. Из спомените, из тялото, из навиците си.
-Да, може би си влюбена?
-Аз не се влюбвам.
-Аха, значи онези няколко години бяха просто тийн увлечение, а?
-Не ме дразни, знаеш, че не беше и че няма нищо вече!
-Има теб, все още си тук, търсиш, просто си се обърнала през рамо и рееш поглед в миналото. Само не знам дали ще си заслужава.
-Споделяме общи интереси, имаме общо минало, може би донякъде и общи чувства, защо да не си заслужава.
-Защото някой някъде бе написал, че да се върнеш към стара любов е все едно да препрочетеш една книга няколко пъти – знаеш какъв ще е края.
-Аз пък препрочитам любимите си книги.. или поне пасажи.

Робиня по поръчка

Никой не може да каже, че не търся, че не опитвам. Старая се... толкова се старая. И започвам да виждам разни странни хора, които ми се иска изобщо да не съм заговаряла, да не съм срещала. Да, може би съм различна... наивна, глупава, малка, извратена, покварена, но най-вече наивна. Защото винаги държа да опитам, въпреки лампичките, въпреки сирените в главата ми. Май съм патологичен случай... момичето, което не преставаше да опитва. А толкова искам да спра, защото ми писна, омръзна, но продължавам. Създавам нови правила и продължавам. Сякаш напук на себе си. Защо се афектирам от хора, които са несериозни, неразбиращи, неориентирани... не знам. Може би в определен момент аз съм тяхната константа... свързващо звено... значи проблемът е в мен. Тогава освен да се опитам да се променя... предлагам реформи... изцяло ще променя Лора Иванова... виртуалния образ ще го моделирам, какво значение има реалния човек.. та вече Лора ще е прилична, непокварена... от днес ще е голяма... на колко да е? На 27 май е добре... та Лора е на 27, непокварена е, но е подчинена... или да променя и това... може някой да не го разбира... е Лора ще е подчинена, но с малък опит... ще е била с 3 или 4 мъже максимум... като само един я е въвел в БДСМ... от сега Лора не си дава телефона... но е напълно подчинена... дори и на хората, които не познава... сигурно ще искате и нейни снимки... добре, тя е брюнетка с дълга къдрава коса, прилича повече на кукла, която може да моделирате... и никога не отказва... иначе може да я помислите за мъж или педал... да видим, щом с реалистичната Лора не успявам... с тази новата как ли ще се справя... колко по-добра ще е новата ми лъжлива виртуална версия...

Принцеси

Кафето помага.. да се върнеш към предишното.
В кафявия му аромат се запечатват спомени.
В топлината му – докосвания.
Над чашата – разговори.
А после свършва и искаш ново.
Колкото е рано, толкова е и късно вече.
Да събираш чаршафи, завивки.
Все едно никога не си била тук,
Все едно думите са само залъгалки.
И в устата ми стои сух вкус – на сухи думи.
Пръстите ми ме мразят.
Няма шедьоври, но има откровения
В стаята с липсващата вратичка.
Гола съм и някак си е неудобно…
Виждам картини и ги пренареждам…
В сълзите има само щастие,
Когато бавно ги преглъщам.

И през 3 града в четвъртия,
През 9 планини в десета,
Няма да сме пак същите,
Ти оставаш принц, но аз не съм принцеса.

Докато очите ми се възпаляват от изписаните страници,
В едно изречение събрани надежди и закани.
Докато тялото ми трепери на отворения прозорец,
Ще знам, че все още съм жива и все още мога.
По кожата ми преминават тръпки,
Като бягащи ухания, но не мъжки.

Помня онова розовото щастие, сега е почти същото –
За теб, за него не пиша вече в минало недовършено.

Darkness

Светът е черен. Заразно безбитиен.
И в тъмнината се изгубва смисълът ни.
Сякаш някога го е имало?
Идейте се забравят, когато са споделени.

Циничния поет

Кога всички пораснахме?
Кога аз се прибрах, а ти се разпусна?
Кога всички шибано се чифтосаха?
Мога да действам мило,
Но циничността ми избива.
Мирише на гнило
Чувствата отлитат, Като птици без крила.
Спомените скриват действителността.
В устата имам вкус на бадеми,
А очите ми са сухи, пленени
В тях има цигарен пушек
И дървени тотеми.
Как за месец, всички повече разбираме,
Всички знаем и все надигаме?
Къде зарязах любовта която имах?
Оставих ли я в теб
Или просто я заминах.
Надеждите не убих,
А просто ги удавих.
Трябваше да гледам как се мъчат ,
Трябваше да страдат.
В ушите ми звучи омраза,
А пръстите ми само ме издават.
Вече съм далече,
Оставих малкото дете.
Оставих всичко, което притежавах.
И чакам само подадена ръка,
Която няма да поема.

Утринни стени

Утро е, но прилича на неизказано откровение, на мокро желание, на сън в реалността. Будна съм, не съм заспивала, заради мечта. Великата мечта, която трябва да оправдая. А съзнанието ми, тялото ми - мразят ме. Умората ме прави слаба, защитните ми стени са полузаспали и мога да погледна зад тях, да ги залича със замах. Толкова е глупаво да можеш да се самонараняваш толкова лесно. Не би ли следвало да е по-трудно? Но минах вече през това и усетих всеки момент без стените си, чувствайки се разголена пред очите им. Не е за мен това.

Вятърът е по-силен от снощи, предизвиква буря в душата ми. Сама съм, а в този ранен час не искам да бягам. От себе си, от тях. Бурните импулси умират бурно. Умират като неизречена целувка. Като полуцелувка, като някаква минала грешка. И обещавам, заклевам се в това толкова ранно сутрешно откровение - да изпитам всяка следваща целувка с по-голямо и по-голямо желание. Оставям глупавите въпроси за съответните хора, отпускам се на бъдещето, изтривам умората.

Безсънните нощи причиняват писания, неизлечимите белези опит, какво донася вярата тогава? По връхчетата на пръстите ми са егоистичните, нарцистичните желания, по-дълбоко няма нищо, всичко е на повърхността. За да не вижда никой, вглеждайки се в него. Оглеждайки най-низшите, покварените желания, виждайки бистрия ум и някаква външност - губи се личността като такава. Сборът от качества става механичен. И се губи същността.

Небето просветлява и всичко започва отначало. Нов ден. Защо не се будех нова всеки ден? Защото понякога изобщо не спя, защото нямам константа, защото не бих се разпиляла нарочно? Защо?

За желанията и потребностите

Винаги съм имала прости желания. Моментни. Те в повечето случай се изпълняват поради една проста причина - когато искам нещо трябва да стане веднага. Но има и такива, които поради една или друга причина не успявам да изпълня. Просто се отлагат във времето, без точно определена дата или час. Понякога дори си давам ултиматуми, защото желанията ми трябва да бъдат изпълнени. В това отношение съм капризна.

Но има и неща, които не само искам да бъдат изпълнени - те трябва да бъдат. Това са едни основни потребности, без които никой от нас не би могъл да съществува като нормално човешко същество. Това, което ни отличава от животните. И според пирамидата на Маслоу в основата на тези желания е нуждата от храна и подслон. По-нагоре в пирамидата са подредени прогресивно - чувството са сигурност, нужда от любов, принадлежност, уважение и най-висшата от всички - самоактуализацията. "Трябва да стана повече от това което съм, да стана всичко, което мога да бъда." За мен тази потребност е ясно разграничена на две основни неща. От една страна - усъвършенстването в професионалната област. За мен тази област е медицината - тоест трябва да стана най-добрият лекар, който мога да бъда. Знам, че трябва да уча почти денонощно и да знам всяка пъпчица на костите с всичките и 4-5 наименования. И съм готова да уча достатъчно, за да достигна тази своя най-висша цел - да бъда толкова добра, че да мога да не съжалявам, да мога да се гледам в огледалото и да се гордея с човека, който съм.

Но какво става, когато тази моя висша потребност, нужда дели място с едно чисто плътско и животинско желание - да бъда подчинена. Или мазохистка. Имам тази влудяваща нужда някой да ме хване за косата. Имам нужда от шамара, който ще ме накара да се подмокря и тихото шептене в ухото ми. Това е като наркотик, а когато не го взимам редовно има странични ефекти на абстиненцията. Вървя и виждам животинското в мъжете. Желанието ми се увеличава, видя ли някое от "господарските" качества. И идва момент, в който съм толкова погълната от фантазиите си, развили се за секунди, че изпускам съществена част от реалността. И не мога да се спра. Тялото ми си иска своето. И аз съм безсилна да се противопоставя. Става ми все по-трудно да се съсредоточа върху разните микрофиламенти по цитология.

Раздвоението ми между тези толкова наложителни потребности е видимо. Не бих могла да пренебрегна никоя от тях, защото иначе няма да съм цяла, няма да съм аз и не бих се понесла. Затова остава само един единствен изход - честото удовлетворяване на мазохистичните ми потребности и непрекъснатото учене, за да мога един ден да усетя, че не съм загубила част от себе си по пътя. Да видим дали ще се получи...