Какво бихме били без садистите си?

Преди години или месеци не бих могла да отговоря на въпроса. Когато си задоволен не можеш да разбереш какво е на незадоволените. Но сега доста ясно виждам. В мен винаги е имало желание за болка, за БДСМ и от друга страна да съм добра в това, с което се занимавам. След успешното приключване на първия ми курс в следването, се прибрах и установих колко много съм занемарила нуждата си от БДСМ. Знаех, че е така, но като че ли си мислех, че не е толкова важно, че в крайна сметка хората живеят без това. А после за миг се потопих отново в най-съкровените си фантазии. Запознах се със садист и цялата нужда, като че ли ме погълна.
Да, предполагах, че заради липсата на секс и болка напоследък съм толкова тъжна и нямам желание за нищо. Всъщност после ме накараха да мечтая. Да повярвам, че може да ми дадат това, от което имам нужда. Но не получих нищо, абсолютно нищо. Не мога да си представя още колко трябва да издържа така целомъдрена. Трябва да се запозная с някого, да говорим… с месеци, да се опознаем, да се видим веднъж… два пъти, три пъти, докато не съм готова да му се доверя, да поставя тялото си в ръцете му. И за пръв път виждам, как няма изгледи това да се случи…
А аз не искам болката, аз просто имам нужда от нея. Имам нужда от колана, от иглите, от шамара. Но няма как да се доверя на непознат, мисля да прекъсна порочния кръг от грешки. Затова какво ми остава – да се опитвам някак да изляза от толкова обаятелната депресия, да се опитвам да се смея и да игнорирам глупавите идеи като “съсипване на путката” от непозната, отскачане до чужбина и редица други не много интелигентни хрумвания.
Сега разбирам как биха се чувствали мазохистите без садисти. Само-причиняването на болка не е достатъчно, то е като да правиш секс, но да не свършваш никога, желанието само ескалира. А когато не се освобождава води до депресии. Абсолютно е възможно да води и до самоубийства. В крайна сметка тези желания не са за пренебрегване, затова трябва да се изпълняват възможно по-често.
Аз имах щастието още в прохождането си в тези отношения да попадна на невероятен садист, който ми даваше точно това, от което имах нужда. Хубави времена бяха, нищо чудно, че бях толкова щастлива – получавах си редовно ендрофините.

Равносметка за няколко години

Днес осъзнах, че все пак съм пораснала. Въпреки самокритичността си, да не се понасям при всякакви обстоятелствазащото знам, че мога да направя повече… в сравнение с мен преди 5 години, разликата е удивително голяма. Ако сравнявам разбиранията си и това, че си играя на предсказател (и доста често съм права, почти винаги) виждам, че съм станала безпогрешния реалист. Мога да предричам ситуациите, да анализирам къде може да стане грешка. Успях да остана вярна на себе си и да съм влюбена в себе си. Успях да покажа какво мога и да остана себе си през цялото време, независимо за каква ме мислят. Успях да си покажа, че още имам онзи инат, които да ме кара да се променям драстично. Успях да прекарам цяла година във Варна и сега продължавам да следвам пътя си.
В лично отношение преминах през поредица неуспешни срещи, всяка от които ме учеше нещо различно. Да не вярвам на думи, да не пренебрегвам второ и третомислието си, да знам какво точно търся и какво мога да предложа. Знам с какво мога да направя компромис и с какво не. Научих се да отдавам на всеки според това, какво е заслужил. Научих се да казвам “не”. Но наред с тези неуспешни, но много ползотворни срещи, намерих хора, които мога да нарека мои приятели, хора, които ми помогнаха да израстна като човек и на които знам, че мога да разчитам. Изградих спомени, научих се да се усмихвам, дори когато съм тъжна. Научих се да намирам поуки във всичко и да ги поставям като важни градивни елементи на характера си. Научих се, че миналото, колкото и да е прекрасно, си има причина да е минало.
Но единственото лошо от всичко е може би самоувереността, която ми дава всичко това – да знам коя съм и колко мога да дам, с колко бих се задоволила. Някак си ме прави толкова категорична и праволинейна, че чак е изморително. На моменти се чудя, ако все пак почна да се отклонявам от кодекса си, да правя грешки, няма ли да ми е по-интересно. Но като един добър пророк знам какви ще са последствията. Изпитвам ги при всяка грешка. Вече знам, че когато нещо е прекалено хубаво, за да е истина, то вероятно не е – просто илюзия.

В малките часове на деня

Незавършените разкази са тежко бреме. А аз на моменти съм перфекционист, искам да знам истината, да мога да погледна цялата картина, да поставя всяко нещо на мястото му и да не се обръщам повече назад, където не е моето място. Но разказа има многоточие или глупава точка, сложена насред изречението. Толкова е дразнещо. Затова спрях да говоря. Не ми се иска да преживявам пред друг всичко в мен. Но нощите не ми дават избор, те са като машина на времето, а от връщането няма полза. Имам натрапчива нужда за край, да мога да приема поражението или да си направя изводите, а сега сякаш съм насред пустош – без знаци, без хора, без решения. И пустошта ме превзема, празнотата я чувствам физически, но някак си идеализирано. Винаги е била там, но някак по-малка, миниатюрна и с моя оптимизъм винаги съм си мислела, че някой ден ще я прогоня. А сега е всеобхватна, плътна, сякаш мога да я пипна. Поглъща оптимизма, но оставя нещо – тъга, сигурност и желания. А невъзможните желания са вредни, по-вредни от всякакви мечти.



...



И тогава, в един момент преди да заспи, в съзнанието и се родиха образи, копия на миналото, пренесени в бъдещето, настоящи решения, докосвания, контакт. Възкреси нощта в отделни картини. До нея лежеше тяло, а тя разсеяно се бе сгушила в него, прокарвайки пръсти по гърдите му. Заспа така, далече не самотна, очите и блестяха, сякаш най-после бе намерила туй, що търсеше. Заплатила бе за него с най-високата цена – своето целомъдрие.

Искрено

"Еquality may perhaps be a right, but no power on earth can ever turn it into a fact!"

И тя лежеше с широко затворени очи. Мечтаеше или сънуваше. На места сънят и се преплиташе с “daydreaming”. Сънуваше перфектният мъж – беше на 33 – толкова млад и толкова преживял. Помнеше историята на живота му или поне разказаната, сякаш беше истинска, а той й я разказваше лично. Имаше и 2 очи, които винаги щеше да помни, за момент си помисли, за миг – че го е намерила. Той – този, който търсеше досега. Защото по очите се четеше душата му, а тя се разтапяше в ръцете му. Беше като восък, като играчка, като кукла на конци – неговата кукла. В думите му можеше да се удави, защото не можеше да се справи с тях, да ги погълне и асимилира без удоволствието да я завладее напълно. Чувстваше се незначително и напълно на място – до него. Позволи му да я изчука на първата среща. Вярно, че беше сън, но можеше и да е препратка, че за Него правилата бяха други. Помнеше и целувките му, пареха устните й, сякаш цяла нощ е била негова. Усещаше тялото му – беше като Коледа през юни, беше.. сряда в съня й... или четвъртък. Първа среща или втора. Беше сън, но сякаш беше истина. И независимо, че не се повтори, не го срещна повече в нейния измислен свят – гняв нямаше. Тя знаеше, че дори никога повече да не го усети поне го е срещнала за миг. Била е негова. Една нощ, а може би и много повече. Сякаш това обясняваше всичко, независимо от липсата на логика. А когато искаше да сънува отново си припомняше, че „ако си губиш времето – то погубва теб“. А ние сме над времето!

Откровение

Спиралата се размазва по лицето ми от силния шамар и напиращите сълзи. Ах, тези силни шамари, колко ми липсваха. А после идва въпросът. За мен всички въпроси са важни и за да не лъжа казвам „Не знам“, но всъщност ми се иска да изкрещя „не“. Никога отново няма да бъда твоя. Дори за секунда съжалих, че някога бях. И от тази толкова приятна случка извадих ново правило „Ако искаш да избягаш от срещата веднага – просто бягай!“. Но тогава останах, сдържах сълзите си, но не и ината си. Нещо се беше променило – ние. Явно времето променя – аз не бях вече невинно малко момиче, а ти не беше сериозен добър господар. Или може би беше, но вече не моя, на друга. И изведнъж разбрах, че решенията в миналото ми бяха правилни. Защо изобщо се усъмних в себе си? А ти – мисля, че умишлено прекрачи границите ми, мисля, че намеренията не бяха добри... бяха глупави и егоистични, но това ми помогна да викам в главата си, да избягам от миналото си, дори за секунда да съжаля. Съжалявам, че не си човека, с който се запознах, съжалявам, че не искам да те видя никога повече.... но пак ще излъжа – не съжалявам!

Изморени анализи

Изтощена съм психически, но искам още. Прося си още. Ако ми кажат да сляза от автобуса ще го направя. И ще вървя. Макар, че тялото ми има нужда от почивка. Трябва да остана тук и да се затворя в себе си. Имам нужда да съм насаме, за да опиша себе си. Без да ме интересува дали душевността ми е прекалено мрачна, без да правя анализ на болката в себе си. Искам да съм си просто аз, да не се опитвам да се харесам или да внимавам какво говоря. Да не се опитвам да говоря извъртяно и да правя черното бяло. И сега съм сама в стая пълна с хора. И имам нужда да намеря някой, който да ме кара да се чувствам така. Да изтрива околния свят, за да си почина. Който няма да бяга, ако съм това, което съм. Имам нужда да съм сама или с правилните хора. Защото да споделиш себе си не е нищо, ако не те разбират. Анализирам себе си по-критично от всеки съдник. Правя реставрация на деня и с червен маркер посочвам грешките. И денят ми е изпълнен с цветове. Защото мога да чувствам. И няма да се извинявам за това. Прекалено много живот измина, за да съжалявам за нещо.

Разговор с Хари

-Той ме кара да пиша.
-Щом те кара, значи има защо. Може би има нещо, което си изпуснала.
-Не знам, мисля, че съм изпуснала само него преди 15 години.
-Само не започвай да се обвиняваш пак в неща, не зависещи от теб.
-Ами ако имам някакви чувства, какво за тях?
-Може би просто се заблуждаваш. Може би няма никакви чувства, просто не си го виждала от известно време и ти липсва.
-Да, може би си прав, ако имах чувства, трябваше да дойдат преди година.
-Нали имаш представа, че в емоционален план нещата доста ти куцат.
-Много мило, нямаше как да ми го спестиш нали.
-Никога не съм спестявал, а ти специално за него разрови гардероба.
-Уф разрових много неща заради него, особено напоследък. Колкото по-далече е, толкова по-усърдно ровя. Из спомените, из тялото, из навиците си.
-Да, може би си влюбена?
-Аз не се влюбвам.
-Аха, значи онези няколко години бяха просто тийн увлечение, а?
-Не ме дразни, знаеш, че не беше и че няма нищо вече!
-Има теб, все още си тук, търсиш, просто си се обърнала през рамо и рееш поглед в миналото. Само не знам дали ще си заслужава.
-Споделяме общи интереси, имаме общо минало, може би донякъде и общи чувства, защо да не си заслужава.
-Защото някой някъде бе написал, че да се върнеш към стара любов е все едно да препрочетеш една книга няколко пъти – знаеш какъв ще е края.
-Аз пък препрочитам любимите си книги.. или поне пасажи.

Робиня по поръчка

Никой не може да каже, че не търся, че не опитвам. Старая се... толкова се старая. И започвам да виждам разни странни хора, които ми се иска изобщо да не съм заговаряла, да не съм срещала. Да, може би съм различна... наивна, глупава, малка, извратена, покварена, но най-вече наивна. Защото винаги държа да опитам, въпреки лампичките, въпреки сирените в главата ми. Май съм патологичен случай... момичето, което не преставаше да опитва. А толкова искам да спра, защото ми писна, омръзна, но продължавам. Създавам нови правила и продължавам. Сякаш напук на себе си. Защо се афектирам от хора, които са несериозни, неразбиращи, неориентирани... не знам. Може би в определен момент аз съм тяхната константа... свързващо звено... значи проблемът е в мен. Тогава освен да се опитам да се променя... предлагам реформи... изцяло ще променя Лора Иванова... виртуалния образ ще го моделирам, какво значение има реалния човек.. та вече Лора ще е прилична, непокварена... от днес ще е голяма... на колко да е? На 27 май е добре... та Лора е на 27, непокварена е, но е подчинена... или да променя и това... може някой да не го разбира... е Лора ще е подчинена, но с малък опит... ще е била с 3 или 4 мъже максимум... като само един я е въвел в БДСМ... от сега Лора не си дава телефона... но е напълно подчинена... дори и на хората, които не познава... сигурно ще искате и нейни снимки... добре, тя е брюнетка с дълга къдрава коса, прилича повече на кукла, която може да моделирате... и никога не отказва... иначе може да я помислите за мъж или педал... да видим, щом с реалистичната Лора не успявам... с тази новата как ли ще се справя... колко по-добра ще е новата ми лъжлива виртуална версия...

Принцеси

Кафето помага.. да се върнеш към предишното.
В кафявия му аромат се запечатват спомени.
В топлината му – докосвания.
Над чашата – разговори.
А после свършва и искаш ново.
Колкото е рано, толкова е и късно вече.
Да събираш чаршафи, завивки.
Все едно никога не си била тук,
Все едно думите са само залъгалки.
И в устата ми стои сух вкус – на сухи думи.
Пръстите ми ме мразят.
Няма шедьоври, но има откровения
В стаята с липсващата вратичка.
Гола съм и някак си е неудобно…
Виждам картини и ги пренареждам…
В сълзите има само щастие,
Когато бавно ги преглъщам.

И през 3 града в четвъртия,
През 9 планини в десета,
Няма да сме пак същите,
Ти оставаш принц, но аз не съм принцеса.

Докато очите ми се възпаляват от изписаните страници,
В едно изречение събрани надежди и закани.
Докато тялото ми трепери на отворения прозорец,
Ще знам, че все още съм жива и все още мога.
По кожата ми преминават тръпки,
Като бягащи ухания, но не мъжки.

Помня онова розовото щастие, сега е почти същото –
За теб, за него не пиша вече в минало недовършено.