Роза без бодли

Някога отворих книга,
от нея падна цвете -
измачкано и сухо по върховете.
Погледнах го - бе роза без бодли,
Бе сляп затворник и не оставяше следи.
Бе символ на свършена любов,
Както някой бе свършил с него.
Защото любовта без любов
Взима жертви не достойни.
То бе изпито, както бе душата,
Някога символизира то откритото,
А днес е само сянка.
Забравеното цвете между кориците не спи
То помни някога ръцете, които с трепети дари
Но докато махаха бодлите,
Проклятие им то дари.
Сега бодлите са далече,
Забити в моето и твоето сърце,
Бодлите от същото цвете,
Което откъснахме преди!

What about us?

These five words in my head
Scream, "Are we having fun yet?"

Това е различна история по същия сценарии.
Различни са героите, но публиката знае.

Единия ще тръгне, а другият ще остане.
Както всеки следваш, публиката знае.

Бих искала да крещя и да променя сюжета.
Да се поклоня и да сложа край на тази комедийна щафета.

Не е забавно, както беше.
Не искам да бъда там, където бях вече.

Сгреших, мислите крещят и се приготвят за път.
Багажа не разопаковах, те просто продължават да летят.

Напомни ми коя съм, защото съм тук заради теб,
А не виждам смисъл в това да бъда пак пред теб.

В тишината – тишина.
Излизам навън през нощта.

Искам да бъда сама!
Би ли ме оставил сега?

Черни гарги с черни пера

They're watching us!

Белите петна се нижат, следват и горят,
съзнанието ми уморено отвеждат на дълъг път.
Мога ли да кажа, че всичко бе добре,
когато аз не бях, не съм и не ще бъда.
В съня ми идват гарги с мощни гласове,
плашат гълъбите и врещят.
А когато разперят ангелски криле,
помитат всяка прашинка спокойствие.
Идват с вонящ аромат и парят света ми,
поглеждат в нищото и нямат път.
Те не разбират моя глас глух, моя жертвен копнеж.
Живеят в измамната тъмнина на долния пъкъл.
Излизат демони, раждат се деца,
после почват да горят.
Подпалват спомените и остават само бели точки,
бели спомени, бели мигове, бяла смърт.
А когато отлетят ние умираме,
по-бързо от живота идват и ни отвеждат
някъде по пътя в тъмнината на собствената ни извратеност.
И когато млъкнат, мълчанието е злокобно,
измамното спокойствие довежда до лудост.
Гаргите пищят и се правим, че не чуваме.
Белите петна приписваме на алкохола.
Казваме, че при нас ги няма.
Те са мит, легенда.
Но се будим през нощта
с предчувствие за края на света.
Виждаме ги черни, сиви, мръсни и одърпани,
перата им стърчат.
А гласовете им злокобни в нашите глави
не спират да врещят.

За хубавите неща трябва време, прекрасните се случват веднага.

Трябва да разровя гардероба наново,
Трябва да оправя леглото дори,
За едно ново начало трябва много,
Но всичко започва, когато гори

Алената капка кръв

Алена капка кръв се отронва на чаршафа бял
още виждам погледа онемял, безвъзвратно отминал.
Като песен се изливат минали картини.
Спомените прокарват цели реки, водопади
от емоции и чувства някога били.
Виждам като схема цялата картина,
поредната брънка от поредната година.
Вече няма тръпка, вече няма чувство,
въжето никога не се превърна в изкуство.
Пръчката прилича на олющена стара вещ,
пъхната покорно в поредното чекмедже.
Споменът е хубав, когато не боли,
не капе, не пари и не кърви.
Не пробива гърдите ми болезнено омалял
възражда се и се скрива в съня, най-после цял.
Като капката кръв изчезва цялата интрига,
но понякога, когато поемам въздух, той все не стига!

Любимият ми омразен сън

Сънят винаги идва бързо, неочаквано и понякога не бързаме да се събудим. И аз не бързах. Сънят идваше чист, показваше ми това, което никога не бих си признала. Това което жадувах. Беше толкова кристално ясен и болезнено реален. Когато се събудих сякаш го продължих. Мечтаех ли, мечтаех. Разумът ми се опитваше да ме спре, защото бе толкова грешно, но нямах силите, не и този път. Осъзнах, че всичките ми усилия за миг се изпариха. Толкова труд в отричане, отхвърляне и нежелание. И сега трябва да започна всичко отначало. За първи път от месеци осъзнах, че тая неща, които разумът бе скрил от мен. А мислех, че е толкова лесно. Това са просто някакви си чувства. От всички грешки, които правя, тази е от най-големите. Да позволявам на тези глупави емоции да надигат глава, след като съм ги погребала. Мразех съзнанието си, което толкова лекомислено си играеше със сцените, които му поверих. Разиграваше нови, отричаше стари, играеше някаква извратена игра с чувствата ми. Но не това бе най-лошото. Онази надежда, която зарових стоеше кристално ясна до мен. Сякаш ми се присмиваше за наивната вяра. И за пръв път не можех да извикам рационалната част от съзнанието ми, да спре тази нелепа игра. И след това намразих кристално ясния, любим сън. А после за пореден път започнах да отхвърлям всичко, както досега, защото дадох обещание на себе си всичко това да спра.

Да убиеш любовта

"Надежда тука всяка оставете!"

И любовта умря.
Убих я със сребърен куршум.
Падна в калта,
където трябваше да бъде досега.

В очите – блясък.
Слънце или сълза.
Преплитат се сред крясък,
докато отмира любовта.

Любов ли е болката?
Любов ли е сълзата?
Любов ли е мъката?
След обич прокълната.

Къде умря ти любов?

Искам аз да дойда на пресния ти гроб.
Да те погреба сред почести гробовни.
Да плюя върху жалкия ти живот.
След всички рани невъзможни.

Сътвори от мъките букет,
Сътвори от доброто руини.
Някъде там сред тях в пръстта,
Лежиш от никой не погребана!

Автобусът

Уханието този път беше на кокос и шоколад, аз ухаех така, въпреки че вече не бях сигурна дали не ухая на пот и възбуда, но май още не. Пътувах и бе малко комично как заспивах и главата ми се клатеше, бях толкова изморена че изобщо не се събуждах. Почти. Четях преди да заспя. Малко страшна и ужасяваща книга на Стивън Кинг, хареса ми момента с тортата и свещичката -пръст. Въображението ми реализира картината и потръпнах. А после се сетих за предната вечер, когато надникнах в бездната. Бездната на собствената си извратеност. За първи път се стреснах колко спокойно приемам силния шамар и как заблестяха очите ми. Може би колкото и да обяснявам няма да има кой да ме разбере. Просто имах нужда от това. Как да го обясниш? А после чаках сама и … разходих се покрай едно езеро. Като че ли сама. Бях ужасена от мисълта да съм се разходила с… някого. И въпреки, че не винаги съм била привърженик на целувките, бих казала, че са страхотен стимул. За още и още. Но не означават нищо. Поне за мен. Целувала съм много хора и реших, че е нормално да не целуваш секс партньора си. Дори целувката се бе превърнала в табу. Но все пак трябваше да видя разликата, защото не позволявах никаква прилика. Най-малката ме отблъскваше. Странно как се менят приоритетите, но всичко това са междуличностни взаимоотношения. Плаша се от възможността да не съм си самодостатъчна, въпреки че големият член го приемам за достатъчен. Вечерта бях смазана от цялото обикаляне, а то беше за нищо. Защото най-добрите намерения водят до най-лоши резултати. Затова е хубаво да нямаш намерения за други. Някак си нищо не е сигурно. Къде и с кого ще си утре. И дали ще си там. Мислите ми се лутаха като свободни електрони и се отклоняваха в изненадващи дори за мен посоки. Но след всичките размишления автобусът бе започнал да вони, а главата ми бе престанала да се клати, защото бях будна. Пристигах, а ми се искаше да не бях тръгвала. Защото денят не беше лош. Може би беше непродуктивен. Но беше запомняш се. С времето ще преценя кое е по-важното. Смрадта се разнасяше благоуханно, а аз подозирах, че мъжът на предната седалка си бе събул обувките.

Призрачно

Започнах да вярвам… Кога?... Когато видях призракът си… обезглавен… тъжно клатеше глава и напомняше, колко грешна съм била… и онези безчувствени черни очички се втренчваха в мен… уморени.. от настоящето.. нищо не се промени за миг… за два и после … тя.. или… аз … разбрах, разбрах, че нищо не изгубих, защото причините ми се криеха от мен самата, ако нямам причини, значи нямам проблем.. Бях просто аз.. със себе си… разговаряхме си.. за нас.. почти като онези хора в чисто белите стаи, но беше някак си по-… задушевно и романтично… Тя каза, че не съм разбирала… попитах я защо, а тя не отговори… погледнах я в очите и те блестяха.. като рой падащи звезди, но не угасваха… пламъкът даваше надежда.. нима това бях аз.. онова малко вярващо момиче, защо го бях погребала.. усмихнах се… знаейки, че ще се върне, за да я опозная.. да я попитам къде е била толкова време… но тя просто мълчеше.. в своята сивота… само очите и показваха живота, бурен като миг… отминал… вгледах се отново, но очите бяха набръчкани.. ситни бръчици обрамчваха лицето й, отказах да повярвам, че е “тя”… а очите бяха все тъй светли.. грееха с ангелска мъгла… искаше ми се отново да попитам… Къде ще бъде тя сега?.. И тогава илюзията изчезна.. светлината спря… духът върна се тъй нежен.. в тялото с горяща топлина…

Пътят за никого не е отрязан.
И колкото и да грачи черния гарван той не урочасва невярващите.
Плашилото не плаши страхливците.