Да хвърлим ези

Мисля да хвърлям монета
За да реша дали да те обичам.
И след като ези се пада по-често
... ще остана.
А на тура ще си отида.
Евентуално...
защото монетата няма избор
Защото вече съм си отишла
Но още те обичам.

Пълнолуние недовършено

Красотата е толкова преходна и аз се опивам от своята преходност. Затварям очи срещу луната и виждам звезди. В безсънните нощи се трупат извинения, не ползотворните дни бързо си отиват. Сякаш цялата преходност застива през нощта, сякаш нищо не диша. Връщам се отново в света и свалям мечтите от високите пилони, от среднощните облаци. Ще посадя цвете на гроба ти, защото не ми се разговаря със скелети. А после си тръгвам за пореден път. Ако някой ден се върнеш сред живите ще те отпратя с чесън и килограми. Така се гонят духовете. А красотата е навсякъде и искам да я запечатам. Жалко е, че с възрастта никой не я забелязва. Имаме хиперцинизъм и постоянна анемия, защото постоянно кървим от някогашни рани. И срещите губят значение, защото не виждаме какво даваме и какво взимаме. Превръщаме се в слепци и глупци. Оглушаваме за честните думи и за откровените предания. Губим нашето повече, докато се опитваме да грабим от живота. А този грабеж е толкова илюзорен, толкова измислен, толкова... Защото си отиваме без нищо. Без дори да сме живели. А животът е в пълната луна и в гарвана, в малките неща, които няма да забележим. И няма как да ги уловим всичките, залисани в кражби ... на моменти, на признания и мечти. На това му се казва цинизъм, да съжаляваш за ненаправени неща. Затова не съжалявам, защото крада от другите – моменти и срещи и трепети и целувки. И после ги оставям да отлетят и да свият гнездо само в спомените. И ето как умората ме прави нежна, затова не я обичам – предпочитам да съм цинично-самовлюбена.

За неплодородната почва

Днес научих нещо ново - не ти трябват покрити критерии, не ти трябват свалени звезди, не ти трябват еднакви интереси или еднакви мечти, за да си с този, когото обичаш. Трябва само едно - да знаеш, че не водиш връзка сам със себе си. Че не си подаряваш разменни мигове. Трябва само да знаеш, че на него му пука, че ако се опиташ да си тръгнеш - той ще те хване за ръката. Че сълзите ти не поливат неплодородна почва. Трябва само да знаеш, че не си сама и няма да бъдеш!

А ако водиш връзка сам със себе си, ако след години не можеш да кажеш как е минало детството му, какви бивши е имал или как се е почувствал, то значи си се клел във вярност на себе си, правил си си подаръци и си убивал времето. А колко ли време убиваме?

А в навика има нещо ужасно. Дори когато си терапевт сам на себе си, не можеш да кажеш къде е грешката. Трябва да дойде някой страничен наблюдател и да получиш силен шамар, за да се осъзнаеш. Какъв е смисълът с години да водиш връзка със себе си? Сам да се слушаш и чуваш, само ти да разбираш, а когато поискаш да хванеш ръката му - да улавяш въздух - светът, който си създал!

Малки богове

"My friend this life we live, it's not what we have, it's what we believe in..." Искам да поговоря за боговете. Тези, които сами си изграждаме, и зад които стоим. Тези, които сляпо следваме и защитаваме. Тези, които създаваме и тези, които рушим. Доскоро вярвах, че не вярвам в нищо, защото имах интересната представа, че вярата трябва да е установена и диференцирана. Да й се даде определение и ние да й се поклоняваме. А аз не обичам да се кланям на непознати. Затова реших да си изградя своя вяра, да взема нещата, които считам за правилни, да ги определя, да вярвам в тях и да ги следвам с широко затворени очи. Но не е ли това, което всички ние правим. Дори в религията Бог на двама души е различен и отразява повече характера на вярващия, отколкото на себе си. Градим Богове, за да изградим себе си, следваме правила, които ние сме създали, но иронията е, че ни съдят по правила, създадени от обществото. И ние започваме да ги следваме, за да не ни съдят. Нагаждаме нашите Богове към тези на обществото. Моделираме ги, изрязваме ги, за да пасват в дупката, която то ни е отредило. А тя е толкова малка, защото на обществото не му пука за отделния индивид, дори не и за група индивиди. То надава глава само ако усети, че вярванията ти са различни, че се кланяш на други Богове, че робуваш на собствени идеали. Защо реших да напиша тези безсмислици? Защото около ежедневните проблеми бях започнала да забравям, че „животът не е това, което имаме, а това, в което вярваме“. И осъзнах, че гледам нещата от грешната перспектива, че си задавам неправилни въпроси, че започвам да ставам нормална и да се обезличавам, колкото повече се отдалечавам от моят Бог – един не милостив Бог, който ме подбутва само в две направления – БДСМ и медицина. Без първо място, без съревнования. Това е, в което вярвам, което търся, към което се стремя, това създадох и това трябва да следвам без да се отклонявам, за да помисля и да разсъждавам върху далечни и глупави теми.

Супермен

Мисля, че всички чакаме супермен, да дойде да ни спаси, но той все закъснява. А после ни подвеждат, казват ни, че чакаме вятъра, че се храним с въздух, че поглъщаме звездите. Но какво да кажа аз.. познавам Супермен, познавам и Жокера.... И те се крият зад хората. Зад истините и зад лъжите. Познавам и думите, на които се предполага че вярвам. Винаги съм вярвала в една истина. Истините не могат да са няколко. Всеки човек може да интерпретира всичко според своята призма, но това не променя Истината. И тя не е това, в което вярват най-много хора, не е най-трудното нещо, не е и най-лесното... това е просто истината... без грим и прическа. Гримирай я, погали я, а после се опитай да я промениш, но това са само опити, маскировка, игра. А супермен, моя, вашия я приема и гола, безнадеждна и се опитва да я защити... от посегателства според неговите призми, според възпитание, среда, приятели, филми. Според това, което представлява. Той не говори празни приказки и действията му не са блестящи. Той не развива скоростта на ракета, но затова пък прави лястовици. Той не съди, но когато го прави събира факти, опипва истината, вижда я, изтрива й грима. Супермен не седи по цял ден зад думите си, той не си ляга само с фантазии, не се храни със сънища. Той застава зад всеки човек и е готов да помогне, преди онзи да падне, той подава ръка, той не лицемерничи, а в думите му прозира неговата гола истина. Той не си пада по театралниченето и не носи костюми и маски. И да той съществува, дори подозирам, че някъде та между милионите хора има и батман, спайдърмен, жената-чудо и други супер герой, но те са свалили маските си за пред обществото. Дуелират се с хилядите жокери, които предпочитат да гримират истината, а след това да я изиграят максимално добре, обличат я модерно и я правят привлекателна. Защото ако е красива, би привлякла посредствения човек, втренчен във външността. Той се моли да го спасят, а после се радва като малко дете на истината-залъгалка, същата онази разкрасена истина и благодари отново и отново на Жокера, че го е спасил. Дали всички не си играем с истини-играчки, дали не сме прегърнали своя Жокер и не му се вричаме? Дали бихме могли да различим кое е Истината, когато ни я поднесат така напудрена. Дали изобщо искаме? А после обвиняваме героите, че ги няма, казваме че са измислени или се отричаме от тях.

А вие бихте ли могли да сте Супермен?

Изаура

Бих казала, че 6 часа сутринта е страхотно време за класическа музика и сълзи. ... и бих казала, че съжалявам за много неща, но изминалата вечер не е сред тях, бих казала и, че чувствата са присъщи за женския пол... Не искам да оставям нещата така, недовършени, не започнати, половинчати... но знам, че нямам търпението на другите, знам че, ако се видим ще си ръгна потресена... без да правя компромиси, аз никога не правя. Затова ръцете ми са черни, а лицето размазано. Бързам с търсенето, с предлагането и никога не търпя грешки, а още по-малко осъждане. Оставам на моста за малко сама, пресичам от другата страна и осъзнавам къде искам да съм, да помисля, да се предам, да се изгубя, да се разпилея и събера отново на едно място. Какво да правя като съм толкова сантиментална. Искам и да гледам звездите, искам и да обичам... Но най-вече искам да изчистя размазания си грим, да продължа напред, да имам добра оценка на анатомията, искам да съм по корем отново.... все неща, които не мога да получа, ако съм зависима. И все пак веднъж на хиляди години човек се изкушава да гради, да трие носове и да гледа реещи се фенери. Не бих казала, че е лошо, просто времето красноречиво показва, че не е за мен. И за теб, просто времето ни мрази. А кой би се противопоставил на времето. Аз си тръгвам сама и пия сама и страдам сама, и давам обяснения, които не дължа, всъщност всичко, което искам е да мине вечерта. И тя мина... като класически любовен роман, в който главната героиня остава разочарована... и постепенно намразвам любовните романи.

Какво бихме били без садистите си?

Преди години или месеци не бих могла да отговоря на въпроса. Когато си задоволен не можеш да разбереш какво е на незадоволените. Но сега доста ясно виждам. В мен винаги е имало желание за болка, за БДСМ и от друга страна да съм добра в това, с което се занимавам. След успешното приключване на първия ми курс в следването, се прибрах и установих колко много съм занемарила нуждата си от БДСМ. Знаех, че е така, но като че ли си мислех, че не е толкова важно, че в крайна сметка хората живеят без това. А после за миг се потопих отново в най-съкровените си фантазии. Запознах се със садист и цялата нужда, като че ли ме погълна.
Да, предполагах, че заради липсата на секс и болка напоследък съм толкова тъжна и нямам желание за нищо. Всъщност после ме накараха да мечтая. Да повярвам, че може да ми дадат това, от което имам нужда. Но не получих нищо, абсолютно нищо. Не мога да си представя още колко трябва да издържа така целомъдрена. Трябва да се запозная с някого, да говорим… с месеци, да се опознаем, да се видим веднъж… два пъти, три пъти, докато не съм готова да му се доверя, да поставя тялото си в ръцете му. И за пръв път виждам, как няма изгледи това да се случи…
А аз не искам болката, аз просто имам нужда от нея. Имам нужда от колана, от иглите, от шамара. Но няма как да се доверя на непознат, мисля да прекъсна порочния кръг от грешки. Затова какво ми остава – да се опитвам някак да изляза от толкова обаятелната депресия, да се опитвам да се смея и да игнорирам глупавите идеи като “съсипване на путката” от непозната, отскачане до чужбина и редица други не много интелигентни хрумвания.
Сега разбирам как биха се чувствали мазохистите без садисти. Само-причиняването на болка не е достатъчно, то е като да правиш секс, но да не свършваш никога, желанието само ескалира. А когато не се освобождава води до депресии. Абсолютно е възможно да води и до самоубийства. В крайна сметка тези желания не са за пренебрегване, затова трябва да се изпълняват възможно по-често.
Аз имах щастието още в прохождането си в тези отношения да попадна на невероятен садист, който ми даваше точно това, от което имах нужда. Хубави времена бяха, нищо чудно, че бях толкова щастлива – получавах си редовно ендрофините.

Равносметка за няколко години

Днес осъзнах, че все пак съм пораснала. Въпреки самокритичността си, да не се понасям при всякакви обстоятелствазащото знам, че мога да направя повече… в сравнение с мен преди 5 години, разликата е удивително голяма. Ако сравнявам разбиранията си и това, че си играя на предсказател (и доста често съм права, почти винаги) виждам, че съм станала безпогрешния реалист. Мога да предричам ситуациите, да анализирам къде може да стане грешка. Успях да остана вярна на себе си и да съм влюбена в себе си. Успях да покажа какво мога и да остана себе си през цялото време, независимо за каква ме мислят. Успях да си покажа, че още имам онзи инат, които да ме кара да се променям драстично. Успях да прекарам цяла година във Варна и сега продължавам да следвам пътя си.
В лично отношение преминах през поредица неуспешни срещи, всяка от които ме учеше нещо различно. Да не вярвам на думи, да не пренебрегвам второ и третомислието си, да знам какво точно търся и какво мога да предложа. Знам с какво мога да направя компромис и с какво не. Научих се да отдавам на всеки според това, какво е заслужил. Научих се да казвам “не”. Но наред с тези неуспешни, но много ползотворни срещи, намерих хора, които мога да нарека мои приятели, хора, които ми помогнаха да израстна като човек и на които знам, че мога да разчитам. Изградих спомени, научих се да се усмихвам, дори когато съм тъжна. Научих се да намирам поуки във всичко и да ги поставям като важни градивни елементи на характера си. Научих се, че миналото, колкото и да е прекрасно, си има причина да е минало.
Но единственото лошо от всичко е може би самоувереността, която ми дава всичко това – да знам коя съм и колко мога да дам, с колко бих се задоволила. Някак си ме прави толкова категорична и праволинейна, че чак е изморително. На моменти се чудя, ако все пак почна да се отклонявам от кодекса си, да правя грешки, няма ли да ми е по-интересно. Но като един добър пророк знам какви ще са последствията. Изпитвам ги при всяка грешка. Вече знам, че когато нещо е прекалено хубаво, за да е истина, то вероятно не е – просто илюзия.

В малките часове на деня

Незавършените разкази са тежко бреме. А аз на моменти съм перфекционист, искам да знам истината, да мога да погледна цялата картина, да поставя всяко нещо на мястото му и да не се обръщам повече назад, където не е моето място. Но разказа има многоточие или глупава точка, сложена насред изречението. Толкова е дразнещо. Затова спрях да говоря. Не ми се иска да преживявам пред друг всичко в мен. Но нощите не ми дават избор, те са като машина на времето, а от връщането няма полза. Имам натрапчива нужда за край, да мога да приема поражението или да си направя изводите, а сега сякаш съм насред пустош – без знаци, без хора, без решения. И пустошта ме превзема, празнотата я чувствам физически, но някак си идеализирано. Винаги е била там, но някак по-малка, миниатюрна и с моя оптимизъм винаги съм си мислела, че някой ден ще я прогоня. А сега е всеобхватна, плътна, сякаш мога да я пипна. Поглъща оптимизма, но оставя нещо – тъга, сигурност и желания. А невъзможните желания са вредни, по-вредни от всякакви мечти.



...



И тогава, в един момент преди да заспи, в съзнанието и се родиха образи, копия на миналото, пренесени в бъдещето, настоящи решения, докосвания, контакт. Възкреси нощта в отделни картини. До нея лежеше тяло, а тя разсеяно се бе сгушила в него, прокарвайки пръсти по гърдите му. Заспа така, далече не самотна, очите и блестяха, сякаш най-после бе намерила туй, що търсеше. Заплатила бе за него с най-високата цена – своето целомъдрие.

Искрено

"Еquality may perhaps be a right, but no power on earth can ever turn it into a fact!"

И тя лежеше с широко затворени очи. Мечтаеше или сънуваше. На места сънят и се преплиташе с “daydreaming”. Сънуваше перфектният мъж – беше на 33 – толкова млад и толкова преживял. Помнеше историята на живота му или поне разказаната, сякаш беше истинска, а той й я разказваше лично. Имаше и 2 очи, които винаги щеше да помни, за момент си помисли, за миг – че го е намерила. Той – този, който търсеше досега. Защото по очите се четеше душата му, а тя се разтапяше в ръцете му. Беше като восък, като играчка, като кукла на конци – неговата кукла. В думите му можеше да се удави, защото не можеше да се справи с тях, да ги погълне и асимилира без удоволствието да я завладее напълно. Чувстваше се незначително и напълно на място – до него. Позволи му да я изчука на първата среща. Вярно, че беше сън, но можеше и да е препратка, че за Него правилата бяха други. Помнеше и целувките му, пареха устните й, сякаш цяла нощ е била негова. Усещаше тялото му – беше като Коледа през юни, беше.. сряда в съня й... или четвъртък. Първа среща или втора. Беше сън, но сякаш беше истина. И независимо, че не се повтори, не го срещна повече в нейния измислен свят – гняв нямаше. Тя знаеше, че дори никога повече да не го усети поне го е срещнала за миг. Била е негова. Една нощ, а може би и много повече. Сякаш това обясняваше всичко, независимо от липсата на логика. А когато искаше да сънува отново си припомняше, че „ако си губиш времето – то погубва теб“. А ние сме над времето!