вторник, 17 март 2015 г.

...

И тъй като алкохолът ми не може да е муза
И не съм червенокоса
Ще трябва да се потрудя,
За да намеря посока
***
Затова тази вечер ще пия на бара сама
Бейлис или кафе с мляко в 10 вечерта
Ще се разхождам безумно
В София в средата на нощта
И ще преливам от музи, ще грабя живота
Ще скачам в локвите и ще вървя без посока

Затова искам да съм клише тази вечер
С червено червило и къса пола
Да съм неподходящо облечена и да усещам студа
И ще улавям времето, ще го изнасилвам и ще го пускам
И няма да има сиви райета. Нито пък лилави
Защото животът трябва да бъде червен, жълт или шарен
А хората да са оптимистични в своите загуби
На живот, на мечти и на залези
Да се влюбваме по софийските улици,
Където е невъзможно да си безразличен
Да събираме кестени и жълъди
Като спомени и като усмивки

И после ще се разделяме,
Защото изгревите са направени за влюбване,
А сутрините за проспиване
И поне няма да се чудиме,
Когато хората ни кажат, че сме проспали дните си...

неделя, 22 февруари 2015 г.

Изборът на втората среща или да сме цинични до последно

Денят се преполови – 5 часа е или най-важният час, защото още не е късно да свършиш нещо полезно, но не е и достатъчно рано, че да те мързи. Изпил си си кафето, наслушал си се на абсурди и можеш със замах да решаваш остатъкът от деня. Дотук денят беше необичайно гаден неприятен, но странно защо съм доволна, дори вътрешно щастлива. Мисля, че е защото напоследък съм по-цинична и приемам по-философски нещата, а именно – животът е прекрасен и всеки ден е парадът на идиотите. Така че нямам време да се самосъжалявам или да вярвам в глупости, едва намирам време да повярвам в себе си, затова го правя набързо. Животът протича набързо, спим набързо и се влюбваме набързо, въпреки че това последното не е много полезно за бързото изживяване на живота. Защото изведнъж ставаме сантиментални и приличаме на щастлив розов мехур, който има винаги още 5 минути за гушкане. И въпреки това обичам да съм голям розов мехур. Но това ще го оставим, защото сега вярвам в теорията на циничността или да живеем набързо докто някоя антропоморфна персонификация не ни е прибрала, защото колкото и да ни се иска красиви трупове не съществуват.

Малко се отплеснах, затова на темата, излизате с човек от противоположния пол за втори път и той ви каже, че има да ви сподели нещо неприятно. Кое ще предпочетете да има хепатит или да се е върнал при бившето гадже и да не може да се виждате повече? Мисля, че човекът, с който излизах би предпочел да имам хепатит.. B... или СПИН... или дори и двете накуп вместо горния вариант. Какво бих предпочела аз... като бъдещ лекар и като циник... да чуя истината, да го поздравя и да не го видя никога повече. Добре де повечето пъти ми се е случвало просто да ме премахнат, да забравят да ми звъннат или да са пълни кретени. Затова се опитвам да съм коректна... нали знаете „не прави на другите това, което не искаш да ти правят на теб“. По-добре ли е да кажем истината и да се извиним, че сме подвели човек или да го блокираме и да се правим, че не сме излизали с него изобщо? Дали не е по-добре да ни мразят? И докога е добре да си честен и коректен? И най-важното кое е най-добре, за човекът срещу теб?

Всъщност може би, ако съм влюбена в човека, бих приела и да е с хепатит, но това събитие е малко вероятно. Ако е коректен ще ми каже рано и ще се разделим, ако се влюбя и ми каже, ще е минало време и ще приема, че ме е лъгал. А ако се влюбя в него веднага, случвало ми се е веднъж и да предположим, че вероятността да се окаже отново кретен преди втората среща е голяма. Т.е. това да се обичаме в добро и зло, в болест и здраве са глупости и любовта не е по-силна от всичко, за разлика от халоперидол в големи дози венозно (както ми изясниха днес).

петък, 2 януари 2015 г.

Среднощна пародия


Не искам теб, ти така или иначе ще си отидеш
Искам само за малко да остана вярна на себе си
Да продължа измамно да се боря срещу собствения си вятър
За да мога да се понасям, за да мога да заспивам без да се презирам

Затова сега те оставям. Никога не съм искала да съм слаба
Затова не ми се отдава добре
Затова откровенията ми са пошли, както и намеренията ти
Нека ги срещнем и ще направим сапунен сериал.

А на мен ми се гади тази вечер... от теб, от мен, от цялата пародия!

неделя, 26 октомври 2014 г.

Несподелени... музи

Ако си просто метафора сред снежинките ми
Или си класическа музика сред тишината ми
Ще те оставя да си отиваш на воля,
Защото обичам снежинките си, тишината си, тъгата непокътнати
***
Не искам да цапаш мислите си с любовта ми
А аз няма да се променя до следващото прераждане
Но съм ти благодарна, че те има
Защото всички други музи ме напускат.

А теб искам да те пусна да си тръгнеш
За да не те виня прискърбно за несправедливости
Като тази, че не си приличаме
Защото ти не обичаш думите, а аз съм свикнала да си отивам!

четвъртък, 23 октомври 2014 г.

Да хвърлим ези

Мисля да хвърлям монета
За да реша дали да те обичам.
И след като ези се пада по-често
... ще остана.
А на тура ще си отида.
Евентуално...
защото монетата няма избор
Защото вече съм си отишла
Но още те обичам.

неделя, 12 октомври 2014 г.

Пълнолуние недовършено

Красотата е толкова преходна и аз се опивам от своята преходност. Затварям очи срещу луната и виждам звезди. В безсънните нощи се трупат извинения, не ползотворните дни бързо си отиват. Сякаш цялата преходност застива през нощта, сякаш нищо не диша. Връщам се отново в света и свалям мечтите от високите пилони, от среднощните облаци. Ще посадя цвете на гроба ти, защото не ми се разговаря със скелети. А после си тръгвам за пореден път. Ако някой ден се върнеш сред живите ще те отпратя с чесън и килограми. Така се гонят духовете. А красотата е навсякъде и искам да я запечатам. Жалко е, че с възрастта никой не я забелязва. Имаме хиперцинизъм и постоянна анемия, защото постоянно кървим от някогашни рани. И срещите губят значение, защото не виждаме какво даваме и какво взимаме. Превръщаме се в слепци и глупци. Оглушаваме за честните думи и за откровените предания. Губим нашето повече, докато се опитваме да грабим от живота. А този грабеж е толкова илюзорен, толкова измислен, толкова... Защото си отиваме без нищо. Без дори да сме живели. А животът е в пълната луна и в гарвана, в малките неща, които няма да забележим. И няма как да ги уловим всичките, залисани в кражби ... на моменти, на признания и мечти. На това му се казва цинизъм, да съжаляваш за ненаправени неща. Затова не съжалявам, защото крада от другите – моменти и срещи и трепети и целувки. И после ги оставям да отлетят и да свият гнездо само в спомените. И ето как умората ме прави нежна, затова не я обичам – предпочитам да съм цинично-самовлюбена.

събота, 5 юли 2014 г.

За неплодородната почва


Днес научих нещо ново - не ти трябват покрити критерии, не ти трябват свалени звезди, не ти трябват еднакви интереси или еднакви мечти, за да си с този, когото обичаш. Трябва само едно - да знаеш, че не водиш връзка сам със себе си. Че не си подаряваш разменни мигове. Трябва само да знаеш, че на него му пука, че ако се опиташ да си тръгнеш - той ще те хване за ръката. Че сълзите ти не поливат неплодородна почва. Трябва само да знаеш, че не си сама и няма да бъдеш!

А ако водиш връзка сам със себе си, ако след години не можеш да кажеш как е минало детството му, какви бивши е имал или как се е почувствал, то значи си се клел във вярност на себе си, правил си си подаръци и си убивал времето. А колко ли време убиваме?

А в навика има нещо ужасно. Дори когато си терапевт сам на себе си, не можеш да кажеш къде е грешката. Трябва да дойде някой страничен наблюдател и да получиш силен шамар, за да се осъзнаеш. Какъв е смисълът с години да водиш връзка със себе си? Сам да се слушаш и чуваш, само ти да разбираш, а когато поискаш да хванеш ръката му - да улавяш въздух - светът, който си създал!

петък, 16 май 2014 г.

Малки богове

"My friend this life we live, it's not what we have, it's what we believe in..."
Искам да поговоря за боговете. Тези, които сами си изграждаме, и зад които стоим. Тези, които сляпо следваме и защитаваме. Тези, които създаваме и тези, които рушим. Доскоро вярвах, че не вярвам в нищо, защото имах интересната представа, че вярата трябва да е установена и диференцирана. Да й се даде определение и ние да й се поклоняваме. А аз не обичам да се кланям на непознати. Затова реших да си изградя своя вяра, да взема нещата, които считам за правилни, да ги определя, да вярвам в тях и да ги следвам с широко затворени очи. Но не е ли това, което всички ние правим. Дори в религията Бог на двама души е различен и отразява повече характера на вярващия, отколкото на себе си. Градим Богове, за да изградим себе си, следваме правила, които ние сме създали, но иронията е, че ни съдят по правила, създадени от обществото. И ние започваме да ги следваме, за да не ни съдят. Нагаждаме нашите Богове към тези на обществото. Моделираме ги, изрязваме ги, за да пасват в дупката, която то ни е отредило. А тя е толкова малка, защото на обществото не му пука за отделния индивид, дори не и за група индивиди. То надава глава само ако усети, че вярванията ти са различни, че се кланяш на други Богове, че робуваш на собствени идеали. Защо реших да напиша тези безсмислици? Защото около ежедневните проблеми бях започнала да забравям, че „животът не е това, което имаме, а това, в което вярваме“. И осъзнах, че гледам нещата от грешната перспектива, че си задавам неправилни въпроси, че започвам да ставам нормална и да се обезличавам, колкото повече се отдалечавам от моят Бог – един не милостив Бог, който ме подбутва само в две направления – БДСМ и медицина. Без първо място, без съревнования. Това е, в което вярвам, което търся, към което се стремя, това създадох и това трябва да следвам без да се отклонявам, за да помисля и да разсъждавам върху далечни и глупави теми.

сряда, 12 февруари 2014 г.

Супермен

Мисля, че всички чакаме супермен, да дойде да ни спаси, но той все закъснява. А после ни подвеждат, казват ни, че чакаме вятъра, че се храним с въздух, че поглъщаме звездите. Но какво да кажа аз.. познавам Супермен, познавам и Жокера.... И те се крият зад хората. Зад истините и зад лъжите. Познавам и думите, на които се предполага че вярвам. Винаги съм вярвала в една истина. Истините не могат да са няколко. Всеки човек може да интерпретира всичко според своята призма, но това не променя Истината. И тя не е това, в което вярват най-много хора, не е най-трудното нещо, не е и най-лесното... това е просто истината... без грим и прическа. Гримирай я, погали я, а после се опитай да я промениш, но това са само опити, маскировка, игра. А супермен, моя, вашия я приема и гола, безнадеждна и се опитва да я защити... от посегателства според неговите призми, според възпитание, среда, приятели, филми. Според това, което представлява. Той не говори празни приказки и действията му не са блестящи. Той не развива скоростта на ракета, но затова пък прави лястовици. Той не съди, но когато го прави събира факти, опипва истината, вижда я, изтрива й грима. Супермен не седи по цял ден зад думите си, той не си ляга само с фантазии, не се храни със сънища. Той застава зад всеки човек и е готов да помогне, преди онзи да падне, той подава ръка, той не лицемерничи, а в думите му прозира неговата гола истина. Той не си пада по театралниченето и не носи костюми и маски. И да той съществува, дори подозирам, че някъде та между милионите хора има и батман, спайдърмен, жената-чудо и други супер герой, но те са свалили маските си за пред обществото. Дуелират се с хилядите жокери, които предпочитат да гримират истината, а след това да я изиграят максимално добре, обличат я модерно и я правят привлекателна. Защото ако е красива, би привлякла посредствения човек, втренчен във външността. Той се моли да го спасят, а после се радва като малко дете на истината-залъгалка, същата онази разкрасена истина и благодари отново и отново на Жокера, че го е спасил. Дали всички не си играем с истини-играчки, дали не сме прегърнали своя Жокер и не му се вричаме? Дали бихме могли да различим кое е Истината, когато ни я поднесат така напудрена. Дали изобщо искаме? А после обвиняваме героите, че ги няма, казваме че са измислени или се отричаме от тях.

А вие бихте ли могли да сте Супермен?

събота, 2 ноември 2013 г.

Изаура

Бих казала, че 6 часа сутринта е страхотно време за класическа музика и сълзи. ... и бих казала, че съжалявам за много неща, но изминалата вечер не е сред тях, бих казала и, че чувствата са присъщи за женския пол... Не искам да оставям нещата така, недовършени, не започнати, половинчати... но знам, че нямам търпението на другите, знам че, ако се видим ще си ръгна потресена... без да правя компромиси, аз никога не правя. Затова ръцете ми са черни, а лицето размазано. Бързам с търсенето, с предлагането и никога не търпя грешки, а още по-малко осъждане. Оставам на моста за малко сама, пресичам от другата страна и осъзнавам къде искам да съм, да помисля, да се предам, да се изгубя, да се разпилея и събера отново на едно място. Какво да правя като съм толкова сантиментална. Искам и да гледам звездите, искам и да обичам... Но най-вече искам да изчистя размазания си грим, да продължа напред, да имам добра оценка на анатомията, искам да съм по корем отново.... все неща, които не мога да получа, ако съм зависима. И все пак веднъж на хиляди години човек се изкушава да гради, да трие носове и да гледа реещи се фенери. Не бих казала, че е лошо, просто времето красноречиво показва, че не е за мен. И за теб, просто времето ни мрази. А кой би се противопоставил на времето. Аз си тръгвам сама и пия сама и страдам сама, и давам обяснения, които не дължа, всъщност всичко, което искам е да мине вечерта. И тя мина... като класически любовен роман, в който главната героиня остава разочарована... и постепенно намразвам любовните романи.