Черни гарги с черни пера

They're watching us!

Белите петна се нижат, следват и горят,
съзнанието ми уморено отвеждат на дълъг път.
Мога ли да кажа, че всичко бе добре,
когато аз не бях, не съм и не ще бъда.
В съня ми идват гарги с мощни гласове,
плашат гълъбите и врещят.
А когато разперят ангелски криле,
помитат всяка прашинка спокойствие.
Идват с вонящ аромат и парят света ми,
поглеждат в нищото и нямат път.
Те не разбират моя глас глух, моя жертвен копнеж.
Живеят в измамната тъмнина на долния пъкъл.
Излизат демони, раждат се деца,
после почват да горят.
Подпалват спомените и остават само бели точки,
бели спомени, бели мигове, бяла смърт.
А когато отлетят ние умираме,
по-бързо от живота идват и ни отвеждат
някъде по пътя в тъмнината на собствената ни извратеност.
И когато млъкнат, мълчанието е злокобно,
измамното спокойствие довежда до лудост.
Гаргите пищят и се правим, че не чуваме.
Белите петна приписваме на алкохола.
Казваме, че при нас ги няма.
Те са мит, легенда.
Но се будим през нощта
с предчувствие за края на света.
Виждаме ги черни, сиви, мръсни и одърпани,
перата им стърчат.
А гласовете им злокобни в нашите глави
не спират да врещят.

За хубавите неща трябва време, прекрасните се случват веднага.

Трябва да разровя гардероба наново,
Трябва да оправя леглото дори,
За едно ново начало трябва много,
Но всичко започва, когато гори

Алената капка кръв

Алена капка кръв се отронва на чаршафа бял
още виждам погледа онемял, безвъзвратно отминал.
Като песен се изливат минали картини.
Спомените прокарват цели реки, водопади
от емоции и чувства някога били.
Виждам като схема цялата картина,
поредната брънка от поредната година.
Вече няма тръпка, вече няма чувство,
въжето никога не се превърна в изкуство.
Пръчката прилича на олющена стара вещ,
пъхната покорно в поредното чекмедже.
Споменът е хубав, когато не боли,
не капе, не пари и не кърви.
Не пробива гърдите ми болезнено омалял
възражда се и се скрива в съня, най-после цял.
Като капката кръв изчезва цялата интрига,
но понякога, когато поемам въздух, той все не стига!

Любимият ми омразен сън

Сънят винаги идва бързо, неочаквано и понякога не бързаме да се събудим. И аз не бързах. Сънят идваше чист, показваше ми това, което никога не бих си признала. Това което жадувах. Беше толкова кристално ясен и болезнено реален. Когато се събудих сякаш го продължих. Мечтаех ли, мечтаех. Разумът ми се опитваше да ме спре, защото бе толкова грешно, но нямах силите, не и този път. Осъзнах, че всичките ми усилия за миг се изпариха. Толкова труд в отричане, отхвърляне и нежелание. И сега трябва да започна всичко отначало. За първи път от месеци осъзнах, че тая неща, които разумът бе скрил от мен. А мислех, че е толкова лесно. Това са просто някакви си чувства. От всички грешки, които правя, тази е от най-големите. Да позволявам на тези глупави емоции да надигат глава, след като съм ги погребала. Мразех съзнанието си, което толкова лекомислено си играеше със сцените, които му поверих. Разиграваше нови, отричаше стари, играеше някаква извратена игра с чувствата ми. Но не това бе най-лошото. Онази надежда, която зарових стоеше кристално ясна до мен. Сякаш ми се присмиваше за наивната вяра. И за пръв път не можех да извикам рационалната част от съзнанието ми, да спре тази нелепа игра. И след това намразих кристално ясния, любим сън. А после за пореден път започнах да отхвърлям всичко, както досега, защото дадох обещание на себе си всичко това да спра.

Да убиеш любовта

"Надежда тука всяка оставете!"

И любовта умря.
Убих я със сребърен куршум.
Падна в калта,
където трябваше да бъде досега.

В очите – блясък.
Слънце или сълза.
Преплитат се сред крясък,
докато отмира любовта.

Любов ли е болката?
Любов ли е сълзата?
Любов ли е мъката?
След обич прокълната.

Къде умря ти любов?

Искам аз да дойда на пресния ти гроб.
Да те погреба сред почести гробовни.
Да плюя върху жалкия ти живот.
След всички рани невъзможни.

Сътвори от мъките букет,
Сътвори от доброто руини.
Някъде там сред тях в пръстта,
Лежиш от никой не погребана!

Автобусът

Уханието този път беше на кокос и шоколад, аз ухаех така, въпреки че вече не бях сигурна дали не ухая на пот и възбуда, но май още не. Пътувах и бе малко комично как заспивах и главата ми се клатеше, бях толкова изморена че изобщо не се събуждах. Почти. Четях преди да заспя. Малко страшна и ужасяваща книга на Стивън Кинг, хареса ми момента с тортата и свещичката -пръст. Въображението ми реализира картината и потръпнах. А после се сетих за предната вечер, когато надникнах в бездната. Бездната на собствената си извратеност. За първи път се стреснах колко спокойно приемам силния шамар и как заблестяха очите ми. Може би колкото и да обяснявам няма да има кой да ме разбере. Просто имах нужда от това. Как да го обясниш? А после чаках сама и … разходих се покрай едно езеро. Като че ли сама. Бях ужасена от мисълта да съм се разходила с… някого. И въпреки, че не винаги съм била привърженик на целувките, бих казала, че са страхотен стимул. За още и още. Но не означават нищо. Поне за мен. Целувала съм много хора и реших, че е нормално да не целуваш секс партньора си. Дори целувката се бе превърнала в табу. Но все пак трябваше да видя разликата, защото не позволявах никаква прилика. Най-малката ме отблъскваше. Странно как се менят приоритетите, но всичко това са междуличностни взаимоотношения. Плаша се от възможността да не съм си самодостатъчна, въпреки че големият член го приемам за достатъчен. Вечерта бях смазана от цялото обикаляне, а то беше за нищо. Защото най-добрите намерения водят до най-лоши резултати. Затова е хубаво да нямаш намерения за други. Някак си нищо не е сигурно. Къде и с кого ще си утре. И дали ще си там. Мислите ми се лутаха като свободни електрони и се отклоняваха в изненадващи дори за мен посоки. Но след всичките размишления автобусът бе започнал да вони, а главата ми бе престанала да се клати, защото бях будна. Пристигах, а ми се искаше да не бях тръгвала. Защото денят не беше лош. Може би беше непродуктивен. Но беше запомняш се. С времето ще преценя кое е по-важното. Смрадта се разнасяше благоуханно, а аз подозирах, че мъжът на предната седалка си бе събул обувките.

Призрачно

Започнах да вярвам… Кога?... Когато видях призракът си… обезглавен… тъжно клатеше глава и напомняше, колко грешна съм била… и онези безчувствени черни очички се втренчваха в мен… уморени.. от настоящето.. нищо не се промени за миг… за два и после … тя.. или… аз … разбрах, разбрах, че нищо не изгубих, защото причините ми се криеха от мен самата, ако нямам причини, значи нямам проблем.. Бях просто аз.. със себе си… разговаряхме си.. за нас.. почти като онези хора в чисто белите стаи, но беше някак си по-… задушевно и романтично… Тя каза, че не съм разбирала… попитах я защо, а тя не отговори… погледнах я в очите и те блестяха.. като рой падащи звезди, но не угасваха… пламъкът даваше надежда.. нима това бях аз.. онова малко вярващо момиче, защо го бях погребала.. усмихнах се… знаейки, че ще се върне, за да я опозная.. да я попитам къде е била толкова време… но тя просто мълчеше.. в своята сивота… само очите и показваха живота, бурен като миг… отминал… вгледах се отново, но очите бяха набръчкани.. ситни бръчици обрамчваха лицето й, отказах да повярвам, че е “тя”… а очите бяха все тъй светли.. грееха с ангелска мъгла… искаше ми се отново да попитам… Къде ще бъде тя сега?.. И тогава илюзията изчезна.. светлината спря… духът върна се тъй нежен.. в тялото с горяща топлина…

Пътят за никого не е отрязан.
И колкото и да грачи черния гарван той не урочасва невярващите.
Плашилото не плаши страхливците.

Ореолът

Ти не ме познаваш и това е добре. Защото още не знаеш, че ще си само момент. Моментна страст и моментна раздяла. Ще си само спомен, който ще мога да изтрия. Но е по-добре да не знаеш, защото така може да си правиш нелепи заключения. Не, че ме интересува. Просто никой няма да се обръща или да се взира, защото няма да има утре.
-Но предпочитам да ми духаш без гума !
-Разбира се!
Колко лесно е да си направиш уговорка, когато не ти пука. За него. Животът е кратък за повече думи и въпроси. Уговорката е ясна. Мястото е уредено.
-И гълташ ?
-Повечето пъти!
Лесно е. Но не съвсем. Като детска игра, но за възрастни. Всъщност и децата я играя по свой си начин. Невинно.
Тези уговорки бяха малко като игра с дявола, но ми омръзна да седя и вече ореолът над главата ми не ми беше забавен. И да го посипвам с пясък не бе вече игра.
“Имате една нова покана” “Потвърди”
А после се замисляш. Не е толкова забавно. Та той е човек, малко по-обикновен. Беше ми по-интересно да не го виждам. А сега е човек. Под 30, не на 61.
Ужасът ми бавно нарасна. Особено при малкото надписче “женен”. Да, чувството беше един малък ужас. Не, че не бях излизала със заети мъже. Но всеки път тази невидима стена ме удряше по носа.
-Имаш си приятелка.
-Да това проблем ли ти е ?
Не знаех. Но май беше. По принцип. Каква хубава дума. Почти дума, добре че е word-a да ме коригира.
Отплеснах се.
-Прилепнала рокличка. Сравнително късичка, но не колкото да те притеснява. Също така искам да си без никакво бельо и сутиен от долу. Ок?
-Няма как да стане.
По добре е от първото, което ми хрумна “WTF? Ти нормален ли си?”. Но го пропуснах.
Почвам да се съмнявам в желанието си да… направя това, от което имам нужда. Исках много приказки. Сега искам да млъкне. Дали изобщо знам какво искам?
Да, знам. Не е свързано с него. Само с мен.
-Ок и без прашки, ако си с пола, разбрахме ли се !?
-Да!
Уговорката е ясна. Мястото се знае почти. Добре, че сме далеч, ако си тръгна няма да разбере. Ако остана също.

АЗ СЪМ

Помня лицето и помня чувството,
Помня взирането в чертите и влюбването
Помня първата чаша, първата сълза
Помня любовта и омразата, забравени досега

Забравяме моменти, цели дни и месеци,
Но помним болката в себе си, когато ни наранят
Не само чувствата, ами и причините,
Надписите, снимките.

Ще ги помним дълго време, те са това свързващо звено
Между животът ни и миналото…
Между младостта и спомените и старостта с живота

Помня болката, разкъсваща, убиваща, помня всеки миг свещен,
помня любовта отритваща и гласът студен
Първата любов се помни не повече от всяка следваща,
Защото важните неща в живота ни нямат номерца.

Обичам болката, почти съм пристрастена,
Защото имам минало, имам спомени,

Открих себе си и почти съм примирена,
Че тръгнах по лошия път, но това бе моя избор

Избор на живот, секс и кариера
Нищо повече
Без любов, удушаваща привързаността в зародиш
Без нещо повече от учене и болка, щастие и унижение.

Нищо повече не би имало значение.
Защото направих избора си,
И спрях да задавам въпроси
Защото отговорът на всички е :


АЗ СЪМ И ЩЕ БЪДА ТОВА!