Leonoraa обяснява всичко

Повлияно от този филм

Ако бяхме няколко години назад във времето моралът щеше да е друг и повече смирени хора биха означавали по-добро или по-смирено общество. Може би е хубаво, преди време, когато технологиите не са били развити. Но днес няма как да бъдеш смирен, защото след религиозното обучение попадаш в истинския свят. И там не си създаден от Бог, няма Господ. А да приемаш, че проблемите пред които се изправяш са само изпитания, пратени от Бог е … глупаво. При все, това не е възможно днес. Има наука, която опровергава Бог и цялата тази измишльотина със забранения плод.
- Забранен плод?.
- Само някакъв плод, не знайно какъв. Но не е ябълка.
Колко лесно звучи. Само изяждаш нещо и вече си извършил грехопадение. А в църквата ни учат да вярваме. В какво? Учат ни да нямаме мнение. Все пак има господ. Но днес “Бог умря”.И малко трудно ще живеем, без да имаме мнение, праведно, да се молим всяка сутрин или през ден. Трябва всичко да е с мярка. Но мярката в религията ми убягва. Такава не съществува. На нея й трябват само окови. Да я държат вързана, дресирана. Защото, ако малко помръдне, то ще усере всичко, което някак си нашето модерно общество е сътворило. Ако мръдне, ако и се даде власт, ако хората изгубят разсъдъка си дотолкова, че да й вярват – то тя ще ни убеди, че Земята е центъра на света, че слънцето се върти около нея и всъщност е плоска.
Религията е толкова статична и не подаваща се на промени. Опитва се да те убеди, че тя никога не се променя и поради това е най-сигурното “нещо” в което да вярваш. А всяко не променящо се нещо, след време загнива. Започва да смърди отдалече и да се усеща. И тогава тази миризма чрез поредица от физиологични реакции активира мисленето. И отрича приемането на нещо гнило. Колко просто и логично е биологичното обяснение.
Защо съм толкова скептична спрямо религията? Тя има ясните и абсурдни цели да произвежда фанатици. Цяло щастие е ( и затова забележете няма да благодаря на Бог), че те са рядкост. Но дори един е достатъчен да съсипе живота на много хора. А и някак не ме устройва животът след смъртта. Искам да живея сега. Искам да бъда щастлива. А да си щастлив значи имаш всичко. А щом имаш всичко, то трябва да го дадеш на ближния. Нали така. Трябва да сме бедни и нещастни. Само така ще отидем в Рая.
И защо е целия живот? За да умрем нещастни, стъпкани, използвани от живота. А после кой ще гарантира, че ще отидем в Рая. Че има Рай? Господ? Вече няма ангели, няма пророци. И е научно доказано, че Господ да ти говори си е сериозна диагноза.
Но нека умрем, защото го изисква религията, една институция, в която има толкова велики противоречия, че фрази от рода на долната изобщо не ме учудват:
А папата и Бог са непогрешими, защото те са го казали, а те са непогрешими.
Определено има голяма грешка или по-точно основна логическа грешка, защото този извод не следва логически от тези предпоставки.
Ще завърша многословната си тирада с едно просто обещание: “Да мина през процепа при Рилския манастир. “ И когато мина ще докажа, че няма Бог. Почти както в един златен филм.
Всъщност ще направя само това, няма да влизам в църкви и повярвайте ми не от страх да не изгоря като въглен, а просто изпитвам погнуса от целия този олтар на “нещо”, което трябва да оправдае липсата на вяра в себе си.

Lamb

В един кратък миг видях, че ще се погубя. Защото правя неща, които знам, че ще завършат зле. Наречете го шесто чувство или интуиция. Но това е просто мазохистичната ми страна. Жадува толкова силно да страда. А това се гарнира и с факта, че съм наивна. Толкова наивна. Кой ме пази досега?
Разумът ми казва да не правя глупост. Всичко това е блъф, а аз съм това невинно агне, което ще се хване. Но обещанията за болка, за безкомпромистност. Мисълта, че там може да са 2ма, тази която тайно се прокрадва във фантазиите ми. Просто е по-силно от мен. Не е липса на страх. Всъщност е глупост. Наивна глупост. Така е било и ще бъде. Оковите, които си поставям се чупят под тежестта на желанията ми. В крайна сметка защо сме тук? Защо съм тук?
И всъщност вярвам. Не само в себе си, а и в това, че някой ден ще открия това, което търся. Ще бъда щастлива. А затова трябва да рискувам. Защото никога не знаеш кой ще се окаже от другата страна. Толкова безразсъдно съм готова да се гмурна в болката, защото никой, никога не го разбира. От какво точно имам нужда.
И в даден момент просто си отивам. И може би съдбата само, или късметът, или доброто стечение на обстоятелствата ще ме избави от себе си. От деструктивната ми страна. От самоубийствената ми природа.
Смъртта е спокойна.
Лесна.
Животът е по-труден.

Извадена от комикс

След агресивните изблици,
След избледнелите спомени,
След налудничавата усмивка
И безлични дни.

Съм тук, за да проверя колко точки останаха за губене.
Колко лица се размазаха в тълпата,
Колко думи се взеха обратно, прекосявайки пространството.

Като анимационния герой в действие
Връщам филма на обратно.
Бръщолевенето ти ме разсмива,
Докато пътувам сутрин многократно.

А като натисна пауза правиш смешна поза,
Нямаш варианти, само джокери във джоба.

Вадиш зайци от шапката, която нямаш.
Опашатите лъжи стават ценен исторически момент.

А в покоите ми има забити карфици.
А в съня ми се забиват ужасии.

Та затова…

Спя с по две възглавници нощем.
Съня ми е неспокоен, ако не съм с две одеяла.

Един климатик и куп пижами.
Кажи ми после, че си ми достатъчен?

Fight for all wrong reasons

И след хиляди сезони дали ще се познаем?
Ще бъдем хора, изгубени между редовете на превода.
Чувала съм, че се случвало.

От книгите ще се познаваме и там ще се четем.
Ще сме само лица в безлюдна тълпа.
Ще се бием в гърдите без да чуваме туптене.
Времето ще ни смени, защото ще избледнеем.
Не му трябваме променени - набожни и смирени.

Един дълъг, дълъг съботен ден

Мъглата се стелеше като плътна пелена. Фаровете и уличните лампи се размазваха в блещукащи видения. Беше някак призрачно красиво. Спиращо дъха. А аз пътувах, поредната дълга събота. Искаше ми се всичко да свърши, за да се наспя най-после, да легна на топло под завивките и да сънувам. Но четях! Опитвах се да не обръщам внимание на гледката, която бе великолепна и почти липсваща. Бях сама. Беше просто поредната събота. Поредното пътуване. Но имаше още нещо. Не ми пукаше. Бях толкова изтощена, че нямаше да има значение, дори ако заспя. Но не смеех. Музиката ме разсейваше прекалено, чертаеше неща, които не бяха свързани с урока. И въпреки това с радост открих колко лесно ми се отдаде да науча за мъжкия полов член. А после се съмна. Стана светло и вече не можех да се скрия в мръсната седалка на последния ред. И след това пристигнах. И написах, и вървях, и пих кафе, и бях отново на изходна позиция. Знаех, че трябваше да си тръгна, но бях сама и бях в София. И нещата бяха толкова близко, а съзнанието ми толкова далеч. Започнах да вървя. Имах известно време. Обръщах се надясно при всяко минаване на онзи трамваи. Следях хората и се опитвах да намеря някого. Но когато стигнах, не можех да спра. Само още една крачка и още една. За първи път не винях онези лудите преследвачки, които спят в колите си. Ако аз имах такава щях да прекарвам времето си там. Съзнанието ми се раздвояваше. Кино. А след това се сетих, че филм не ми се гледа. Да имаш избор е шибано. Когато имах се чувствах най-прекараната. Никой не стоеше до мен и не ми натякваше колко параноично откачено ще е ако продължа. А разумът ми в онзи момент се бе скрил до грахово зрънце и трябваше да напрегна цялата си воля, за да се отклоня от правия път. Проклинах свободата. Проклинах и слабата си воля. Изпих кафето си отново, но на обратно и отново решавах, мислейки. На една от спирките се качи човек. И за малко да седна до него и да … Всъщност преди да го направя щях да си набия два сериозни шамара, за да се спра и се чудех кое от двете ще бъде по-странна гледка. Подигравах се със себе си, защото прилика не позволявах, от нея изтръпвах, а сега ако можех щях да седна в скута на същата тази прилика. И за пръв път се усмихвах искрено и сладко. Бях дете, но бях в ложата за възрастни, а когато трябваше да се направя на голяма ме слагаха на столче. Бе забавен парадокса. Осъзнах, че съм чакала прекалено много. Осъзнах, че Шарлот е абсолютно права. Но някак си не можех да и подражавам. Бях спряла да играя на онази игра за възрастни, наречена флирт. Всичко бе станало прекалено просто и така го бях усложнила.

Среднощната муза

За малко да поспра е най-големия порок
В разгара на нощта догаря този зов.
Не винаги успявам да се държа като жена
Детското невинно в мен надига позабравена глава
И бързам да изляза, да тръгна, да остана,
Сякаш музата ми ме гони сега.
Връщам се поглеждам, обръщам се, разглеждам,
Няма смисъл в нищо, което е било.
Защото спомените са просто минало.
Любимата ми дума изразява обикновената душа.
Обикновени чувства, изгубени в тъма,
Любимата ми дума “просто” изразява
“простите” неща, които изкушават.
И винаги зова за простота, дори когато ме боли,
Защото болката нощта не винаги таи.
Като музика изливат се руините на музата ми светла,
Изсипват се и ме приветстват.
Рядко се случва да чакам, още по рядко да вървя,
Но тази нощ в мрака преоткрих нощта.
Припомних трепетите сладострастни
Виковете, с които те зовях
И думите безгласни, които някога мълвях
Припомних ядовете безпричинни,
Припомних мъките безчет,
Аз теб само не можах да видя,
В съзнанието ми блед,
Любов спомените пропила,
Не изпъкваше с теб.
И сега когато се потапям в нощта, в спомена, в мен
С вяра нявга прокълната, аз вярвам, че познавам те по-добре от мен.
И когато криволичиш, аз ще бъда тук,
Защото пътеките кални,
Никога няма да станат път!

Роза без бодли

Някога отворих книга,
от нея падна цвете -
измачкано и сухо по върховете.
Погледнах го - бе роза без бодли,
Бе сляп затворник и не оставяше следи.
Бе символ на свършена любов,
Както някой бе свършил с него.
Защото любовта без любов
Взима жертви не достойни.
То бе изпито, както бе душата,
Някога символизира то откритото,
А днес е само сянка.
Забравеното цвете между кориците не спи
То помни някога ръцете, които с трепети дари
Но докато махаха бодлите,
Проклятие им то дари.
Сега бодлите са далече,
Забити в моето и твоето сърце,
Бодлите от същото цвете,
Което откъснахме преди!

What about us?

These five words in my head
Scream, "Are we having fun yet?"

Това е различна история по същия сценарии.
Различни са героите, но публиката знае.

Единия ще тръгне, а другият ще остане.
Както всеки следваш, публиката знае.

Бих искала да крещя и да променя сюжета.
Да се поклоня и да сложа край на тази комедийна щафета.

Не е забавно, както беше.
Не искам да бъда там, където бях вече.

Сгреших, мислите крещят и се приготвят за път.
Багажа не разопаковах, те просто продължават да летят.

Напомни ми коя съм, защото съм тук заради теб,
А не виждам смисъл в това да бъда пак пред теб.

В тишината – тишина.
Излизам навън през нощта.

Искам да бъда сама!
Би ли ме оставил сега?

Черни гарги с черни пера

They're watching us!

Белите петна се нижат, следват и горят,
съзнанието ми уморено отвеждат на дълъг път.
Мога ли да кажа, че всичко бе добре,
когато аз не бях, не съм и не ще бъда.
В съня ми идват гарги с мощни гласове,
плашат гълъбите и врещят.
А когато разперят ангелски криле,
помитат всяка прашинка спокойствие.
Идват с вонящ аромат и парят света ми,
поглеждат в нищото и нямат път.
Те не разбират моя глас глух, моя жертвен копнеж.
Живеят в измамната тъмнина на долния пъкъл.
Излизат демони, раждат се деца,
после почват да горят.
Подпалват спомените и остават само бели точки,
бели спомени, бели мигове, бяла смърт.
А когато отлетят ние умираме,
по-бързо от живота идват и ни отвеждат
някъде по пътя в тъмнината на собствената ни извратеност.
И когато млъкнат, мълчанието е злокобно,
измамното спокойствие довежда до лудост.
Гаргите пищят и се правим, че не чуваме.
Белите петна приписваме на алкохола.
Казваме, че при нас ги няма.
Те са мит, легенда.
Но се будим през нощта
с предчувствие за края на света.
Виждаме ги черни, сиви, мръсни и одърпани,
перата им стърчат.
А гласовете им злокобни в нашите глави
не спират да врещят.

За хубавите неща трябва време, прекрасните се случват веднага.

Трябва да разровя гардероба наново,
Трябва да оправя леглото дори,
За едно ново начало трябва много,
Но всичко започва, когато гори