За тишината...

Are we good to go?

Yeah.

Няма повече лъжи. Благодаря ти. Не искам нищо повече. И когато усилваш тишийната казвам „Благодаря, сай”.

Нова песен, ново разпадане, ново събиране. Опознавам се по нов начин, забравяйки вселени.

-Why did I desire the space?

-I was mourning after you.

И вече няма да съм другата. Кой би повярвал, че някога съм била. Като едно дълго сънуване със силно стиснати очи. Явно самомазохизмът ми не ми е слаба страна в крайна сметка.

-There is nothing you keep, there is only reflection.

И явно не трябва да се състезаваме, защото никога няма да победим. И тъй като не искам да се сривам, да се разпадам, да потъвам, просто излизам от всичкото безумие на самозалъгването.

-Anatomically proved.. that you don’t need me.

В кой момент реших, че всъщност съм виновна. Може би когато в мен се породи съмнението, че вината откупва тишина. И тя е оглушителна. Казвам „Благодаря, сай”.

-Let me open my eyes and be glad that I got here.

И може би само за секунда ще съм щастлива, че вече не вярвам в приказки. И може би, ако не можеш да си до мен, ще съм щастлива и сама.

These violent delights have violent ends...

Ден 4 – Спирам да пия! Няма смисъл в самосъжалението. Особено, когато рефлектира от нечии избори. И ако не съм постигнала нищо в живота, поне винаги ще се гордея с липсата на въображение, която да ми пречи да виждам нещата повече или по-малко от това, което са. Което не обяснява слагането на розови очила. Не обяснява и не виждането на слона в стаята. Както казва Кинг:
„ -Как можахте да не вземете никакви мерки през всичките тези години! Не видяхте ли слона в хола?
-Съжалявам, но беше там, когато се нанесох! Не знаех, че е слон, взех го за част от мебелировката.“
Заключих чувствата си зад вратата! Онази в съзнанието и само от време на време позамитам спомени, които се промъкват. Мисля, че се поизхабиха зад нея. Мисля, че ако я отворя широко няма да има разлика от сега, само същата празнота, която е неизбежна.
Спирам да пия! И оставам на себе си. Тези дни си мислех, че май си бил единствената ми константа. Но съм сгрешила – единствената си константа съм аз. Остава само да си издера врата в момента, в който devotion/betrayal ratio престане да бъде положително.
Спирам да пия! Защото за пореден път се убедих, че можем да хвърляме колкото си искаме думи в пространството, можем да връщаме на лента стари неща, но в края на деня действията са по-важни от думите. И в крайна сметка, дори и думите се похабяват, когато просто ги бълваш отново и отново, в опити да предизвикаш реакция.
Затова реших да мълча, казах всичко, което трябваше. Да помълчим заедно, защото нищо, което кажеш няма да промени изборите.
И поне така ще има една редица щастливи хора, сподели щастието! И пий за изборите, които ни карат да сме това, което сме!
Но аз няма смисъл да пия повече! Особено когато планината ми е в очите, а оправданията в краката. Слушалките са заредени, тракът е свален и мога да се загубя безследно в опити да се намеря... на върха.

Мисля да завърша това словоблудстване с цитат на Пратчет и песента, която ми е влязла под кожата:
„Дай на човека огън и ще му бъде топло цял ден. Запали го и ще гори до края на живота си!“

За зависимостите

Зависимост. Всички сме зависими от нещо. Никотин, кофеин, хероин, ендорфин. Зависимостите завършват на ин. Което е поетично, защото ги искаме вътре в нас. За да ги изживеем и изпитаме повече, отколкото в редно. А аз съм зависима към зависимостта – към ендорфините. Почти същото е като, когато те е страх от самия страх. Някак си нещата са по-първични и по-истински. Усещанията са по-осезами и вкусът е плътен... на усмивка. На щастие. На тихичък триумф, на желания. И най-първичното - да бъдем себе си. В началото беше бдсм-ът. Винаги съм го искала. Винаги съм го желала, първоначално отдавайки му се веднъж месечно. Пътувайки всеки месец, за да си набавя ендорфините. За да погледна в очите, които ми причиняват болка и да съпреживея моите с неговите усещания. Да се разтопя в ендорфиновото море. И после бдсм-ът се загуби някъде. Защото ми липсваха очите, садистичните, в които да се давя докато изпитвам болката. И го замених.. с тичане. Когато избутваш тялото си до лимитите му, осъвършенстваш го, да си по-бърз, по-издръжлив. По-силен и по-щастлив. Защото бягането са чисти ендорфини. Потапяш се в тях след 10 мин или след половин час и липсата на сън, изтощението, желанието да страдаш. Пак е вид мазохизъм, но си го причиняваш сама, ведно с природата и със себе си. Но от пренасищане и мързел го забравих. За малко – 1 месец нетичане, загуба на форма, но съвсем случайна среща със садист. От най-хубавите. Тези, в чийто очи гори пламъкът на чистия садизъм, онзи, който може да бъде задоволен само чрез твоето пълно страдание, писъците, извиването в ръцете му, молбите ти и лекия страх. Не защото се страхуваш за себе си, а защото знаеш, че границите са размити и може би за него не съществуват и не знаеш докъде може да те отведе. Влудяващ е онзи поглед, изпълнен с желание да споделите болката, желание да страдаш за него. И го правиш, защото желанията са споделени. Желанията за унижение, за низост, да бъдеш използвана.. и за споделяне с други хора. Защото винаги си била курва и винаги си харесвала груповите неща, но за първи път се отдаваш на нещата, които винаги си искала да изпиташ. И те са.. професионално направени. С опит, пропити с любимата болка и гарнирани с унижението да се чувстваш като парче месо за чукане. И с последващата близост, кафе, плаж, джентълменско отношение. И комплименти, които само понякога са повече, отколкото можеш да повярваш. Но някак си им вярваш и някак си искаш да запомниш такива моменти, такива изживявания. Искаш да извлечеш същността – че именно това е нещото, което харесваш безумно много, че в края на деня някой някъде няма проблем с това, че си такава, каквато си и че всъщност „Ти си страхотна жена. Не го забравяй никога!”.

когато не е достатъчно...

Имам точно определен неприятен вкус в устата, свиване в корема и периодично гадене. Все едно всичко не е достатъчно. Не е. Аз не съм достатъчна, миналото не е достатъчно и аз се разпадам в себе си. И над поредния учебник. За пореден път броя часове, теми и се губя в кофеин. Границата ми на търпимост преминах отдавна. А всяка 5-ца е като удар в корема – казва ми, че няма да съм достатъчно добра. Една след друга – доказателства, че не съм достатъчно. А трябва да съм всичко. Всичко, което мога да бъда, защото го обещах пред себе си. С ръка на сърцето се заклех, че няма да вярвам в нищо повече или по-малко от себе си. Защото съм си единствена константа. Затова непрестанно тичам напред-назад без път, без пътека. Просто се опитвам да съм нещо.... нещо повече. Давам себе си изцяло, но не е достатъчно. Никога не е. Защото няма човек, който да не ме предаде дълбоко в себе си. Защото любовта не е достатъчна, трябва прекалено много, а понякога, само понякога ми е трудно да стана от леглото, да направя крачка, да се опълча, да плача. И бягството на хиляди километри не решава нищо. Доказвам, че целият ми живот ще бъде набързо изживян и ще бързам да се върна тук и сега. Без ясна представа какво искам или към какво се връщам. Просто преследвайки поредната цел, насилвайки лимитите си, а те са недостижимо достижими. Затова спирам да обяснявам, да говоря за амбиции, желания, опитвайки се да се задържа тук и сега.И задържам дъха си, за да задържа момента, защото времето ми е най-големият враг. Не се научих да се разбирам с него, затова постоянно тичам, закъснявам, бързам или го гледам как изтича през пръстите ми. Гоня бели зайци, взирам се в безброй огледала. Без да мога да променя нищо, без да мога да уловя дори един, който да стои на рамото ми. Който да ми показва, че мога да съм нещо повече от себе си – че мога да дам пример, пример за себе си. За правилно пропилян живот по моите критерии, а те са простички – да съм повече от това, което съм. Да съм всичко, което мога да бъда.
Затова понякога, само понякога пречупвам бъдещата си нирвана през всичките си несъвършенства, за да изградя едно по-реалистично бъдеще, такова, каквото не бих могла да си позволя. Все пак егоизмът е висша ценност. снимка - https://lonerloaner.com/2016/03/21/things-arent-what-they-seem/

(кратка) Равносметка на 2016г.

И 2016 свърши. Честно казано, накрая очаквах да приключи с нетърпение, но какво да се прави – обичам новите неща, обичам свежестта и чистотата на едно ново начало. А доколко е ново е друга тема.

Бих казала, че 2016та беше страхотна година за мен – успешна във всички отношения. Въпреки това изпитвам някакво облекчение, че отварям нова страница и нова книга започва да се пише. И за мен Новата година ще започне от 02.01 – нали всичко трябва да започва в понеделник.

От академична гледна точка през 2016та завърших 4ти курс с пълно 6, а в 5ти курс тенденцията се задържа. Не съм много сигурна колко съм научила и дали е повече от това, което съм забравила, но пък поне студентската ми книжка изглежда добре. Нали това е важното. Всъщност през тази година за първи път разбрах какво точно се очаква от нас, когато завършим. Осъзнах отговорността и тежестта на всяко наше действие. Но няма да се отплесвам, защото темата е обширна и по-песимистична, отколкото ми се иска.

Освен това през 2016та започнах работа. Свързана е до голяма степен с медицината и ми дава много знания относно терапията. Освен това ме учи малко или много на отговорност. Гъвкавото работно време и малкото смени месечно позволяват да не влияе по никакъв начин на университета. А заплащането ми дава възможност да спестя нещо, да съм отчасти независима.

В личен план – една по-сериозна връзка – 6 месеца. Явно това е преломният период в моите връзки. Освен това осъзнах, че ми писна да правя компромиси – особено с важните за мен неща. Защото в началото може да преглътнеш няколко разминавания, но впоследствие те зейват и цялата връзка пропада в тях. Осъзнах и, че в последните години ме е била налегнала някаква изкуствена скромност – все пак не е редно едно момиче да спи с много мъже. А пък, ако спи с някого на първата среща – няма да я приемат насериозно. Ако това е критерий за сериозност – не, благодаря. Аз съм курва, нямам проблем с това. Харесвам мъжете, харесвам и секса. Както беше споменала Саманта „Ще обличам каквото си поискам и ще духам на когото си поискам, докато мога да дишам и коленича.“ . И съм напълно съгласна, за съжаление понякога забравяме кои сме и се размиваме сред общественото мнение. Важното е да се намерим навреме.

През 2016та едно от страхотните ми постижения беше самоусъвършенстването – направих си хранителен режим (по скоро го правя всеки ден) и започнах да тренирам. Научих страшно много полезни неща, както и голяма порция безполезни заравяйки се в десетки форуми и групи за хранене, тренировки, мотивация и т.н. Намерих моят начин на сваляне, а именно чрез IIFYM (if it fit your macros*) – следене на макронутриентите – белтъци, въглехидрати и мазнини. Иначе казано почти всичко, всъщност всичко, което приемам е предварително претеглено и въведено в програма за изчисляване на калориите. Всъщност не следвам дори и IIFYM толкова стриктно, колкото следя да приемам определено количество калории и да имам достатъчно протеини. Т.е. опитвам се да отслабна, но това да е изключително от мазнини и да запазя максимално количество мускулатура. Тренировките ми във фитнеса също са любителски, но следствие изгледани десетки и стотици клипчета и статии по темата. Крайният резултат за 2016та е свалени 18кг и 7% мазнини. В момента съм 60кг... и да знам, че доста се бях отпуснала преди да се взема в ръце.

Едно от интересните за мен неща през 2016та бе леката депресия в един момент. Всъщност съм почти сигурна, че не е било депресия, но нямам представа как да го нарека – 2-4 месеца, не помня точно, в които каквото и да правя се чувствах не ползотворна, абсолютна липса на сексуално желание – нещо изключително необичайно и чести отрицателни мисли за бъдещето. През това време си тренирах, продължавах режима, ходех на университет, дори започнах работа. Докато един ден се събудих, всичко е страхотно, животът е прекрасен, сивите нюанси на блоковете някак си се допълват, отново усетих онова щастие, което се стремя да поддържам като фон на живота си. Не е било пролетна умора, освен ако не е било пролетно-лятно-есенна такава. Освен това веднага след „депресията“ сексуалното ми желание скочи с пъти за около месец. Сега нещата вече се нормализират. Нямам представа какво е било, но само се надявам да успея да задържа щастливия фон колкото се може повече.

Като отрицателно нещо мога само да отбележа големия си провал в четенето тази година. Прочела съм само 18 книги, а целта беше поне 25 (не включвам учебници). Дори имам някакъв бегъл спомен, че мислех да прочета по-дебели книги тази година – Библията, Война и мир, Властелинът на пръстените. Сега осъзнавам, че няма как да си ги причиня всичките в една година. И без това „Лунните градини“ на Ериксън е достатъчно наказание – стигнала съм до половината, действието се развива все така със скоростта на прегазен охлюв, поне след около 300 страници (чувстват се като 1000) вече горе-долу разбирам за какво става дума. И въпреки, че полагам усилия да я чета в автобуса например, когато нямам друго за правене – все нещо ме разсейва – я обувката на дядото до мен, я интересните локви по пътя. Сега имам още 364 дни да я дочета, дано ми стигнат.

Честита Нова Година, на всички, които си причиниха горенаписаното. Желая ви да е по-успешна и по-щастлива от старата.



----------------------------------
• Да не се бърка с mouth

Бира и Буковски

Най-много ми липсват плановете.. някога, някъде, за седмица.. а сега никога няма да чуя истории.
Затова като добро момиче си ги чета сама. А кенчето може да бъде най-добър приятел. Или поне така ми се струва в това време на нощта. Най-лошото на бирата е, че свършва. И идеята да свърша и аз ми харесва. Но не бих го направила по такъв начин. А винаги съм си мислела, че многозначието не ми е силна страна. А да пиеш бира и да четеш за пияници... не бях осъзнавала каква класика е.. като да правиш секс, докато гледаш порно. Или като да се събудиш на време... да решиш, че никъде няма да ходиш и да се завъртиш в леглото. Както казва Буковски: „. Винаги спях до обяд. Тази беше тайната на успешното съществуване.“.

Иска ми се да си мисля, че можех да направя нещо, да кажа, да се постарая повече. И после се сещам, че всъщност дадох всичко от себе си. Но кенчето няма да дам – то ме допълва. Почти както чашата е наполовина пълна. Тъжното е, че моето е наполовина празно. И трябва да отворя ново. Но няма значение, защото алкохолната пелена е доста по-здравословна от самообвиненията. Всъщност идеята за алкохолизиран пияница ми се вижда приятна – като символика – човек, изгубил всичко, за да остане с това, което обича. Но от тази символика ми се повдига.
..

Няма повече бира и това ме притеснява. Силно. Въпреки, че още не е свършила тази. Магазинът изглежда толкова далеч, но пък винаги мога да пия на пейката пред блока. Ще вдигам наздравици и ще си говоря с дърветата. Поне малко да заприличам на Алиса. След като прекаленият ми реализъм задушава останалото. А и кой знае, бирата може да ни прекара през огледални светове и чудесни страни.
Вече има бира, чудесна и хладна, но пък съквартирантката ми мисли, че не съм добре:
- Как можеш да се влюбиш така за 2 седмици.
-Представи си идеалния мъж, човекът, с който винаги си искала да си. И ти си идеална за него. И той иска да е с теб.
-Тогава защо не е с мен.
И започнахме да спорим за еднаквите цели и алкохола. Не знам дали е по-добър от напушването. Нямах този шанс да го разбера днес, може би някой друг ден. Скоро. В спорът уж се раждала истината. Но съквартирантката ми заспа. Ако родя нещо, то ще трябва да е сама.
Четв.. поредна бира, мисля си, че четните числа са недооценени, какво от това, че са прости. Какво от това. И си мисля за луната, колко красиво е всичко, което е писано за луната. И как няма да бъда с теб на следващото пълнолуние. Но искам. И няма значение, какво искам. Не съм подчинена. Аз съм само глупачка, не свършвала една седмица. Пълна глупачка.
Затова приключвам с Буковски и със себе си.

Среднощни умопомрачения

"Cold" - Jorge Méndez (Sad Piano & Violin Instrumental) Неизбежно е, като гръмотевицата следваща светкавицата. Просто сетивата са прекалено притъпени, за да разкриват нещата навреме. Затова скачаме в заешки дупки с главата надолу. А те все се оказват прекалено плитки. Да държиш на дълбочина е все едно да държиш човекът до теб да бъде с фронтална лоботомия. Няма значение. Ще продължим да пътуваме из страната на мечтите. Защото все пак нещата си имат модели и протичане. Процесите следват своят естествен ход. Биохимията на връзките няма как да е различна, след като имаме константа. Затова вярата ми не идва естествено. Защото от време на време я изнасилвам, но въпреки това не мога да я опитомя. Но пък идеите ме следват неотлъчно. Подиграват ми се за оптимизма и след това си пръскат мозъка сред реещите се балони. А аз се подкупвам с бонбони. И се умолявам да вярвам, надсмивайки се над вярата. Защото съм прекалено съвършена в моето несъвършенство. Дори не мога да бъда Алиса. Защото в чак толкова невъзможни неща не мога да повярвам.

***

И мисля да се посребря, и без това съм само просто огледало.
Не бих могла да обясня дълбочината на скръбта по непогребани мечти.

Защото си струва (21.12.15г.)

Струва си. Всичко си струва, ако постигна, това което искам. Не е някаква глупава мечта, която винаги съм искала. Не е абсолютно невъзможно. И си струва. Струва си всяко лишение, всяка безсънна нощ, всички разочарования. Просто си струва. Защото чувството не е като „да ядеш сладолед, покрит с карамел, докато гледаш как еднорози прескачат искрящата дъга“ – по-хубаво е. Като хиляди малки смърти. Но по-добро. И си струва. Каквото и да правя, само трябва да помня, че амбициите ми, целите ми, изкривените ми желания, сълзите – всички си струва. Защото е съвършенство в най-чиста форма. Защото е щастие, златна среда и нирвана примесени в едно и покрити със сметана. Защото си струва. За първи път разбирам, защо хората се дрогират- защото искат да изпитват това чувство постоянно – но няма как. А наркотиците са лесния път. Затова не умея да правя компромиси със себе си. Затова съм безпристрастна, неподкупна и недодялана – защото разбирам кое си струва и колко е трудно да се постигне. Просто трябва да помня.

Почти нормална (или Какво бихме били без садистите си - 2част)

Падам толкова дълбоко в заешката дупка и светлината става все по-малка. А нуждата от болка расте, обсебва ме, мога да мисля единствено за нуждата от болка. Онази физическа нужда. Жажда, глад за болка. Започвам да търся трескаво.. нещо, каквото и да е. Игли. Имам игли, всъщност е останала една, но нямам спирт. По дяволите. Прокарвам иглата леко по ръката си, колкото да я усетя, защото без спирт не може да се спре където трябва. Добре че съм запазила едно зрънце здрав разум. Повече не е останало. Коланът би бил прекалено шумен, все пак няма нужда да будя съседите, а и самобичуването никога не ми се е отдавало.

Восък. И нека бъде восък. Свещите, които имах липсват. Останала е една. Няма значение, паля я трескаво и започва да капе по вътрешността на бедрото ми. Нищо. Никаква болка, никакво удоволствие, просто трябва да се занимавам да чистя восъка. Започвам да го махам парче по парче, а накрая го издирам от кожата си, така че остават червени следи. Забивам нокти отново и се сещам – без белези по краката, утре може да съм с пола. И вдигам ръка. През главата ми започват да препускат мисли – дали да не се обадя на някой. Малко болка, веднага, но всичките възможности са липсващи – никой не е достатъчно садистичен. Или поне тези, които мога да потърся. И се разпадам.. пред учебника. Преди все си мислех, че липсата на секс предизвиква тази емоционална безтегловност, но явно само болката е свързващата константа между тялото ми и разсъдъка ми. Онази частица, която е тръгнала да си ходи. И тази вечер бойната ми задача е да се съхраня – до утре (+ между другото да мина 50тина теми за изпита). Да не полудея съвсем, да продължавам да дишам. И не мога да кажа нищо, не мога да изкрещя, само стоя мълчаливо, вперила поглед в празните страници. Чудя се, ако изхвърля учебника през терасата и после си тръгна, дали... няма да има значение. И не е депресия, не е мания, не е .... празнота е и безсилие. И липса на болка. Дори емоционална. Липса за себе си. Защото тази вечер с всяка минута се губя по малко. Падам в дупката ... в заешката дупка...

Когато искаш да побегнеш...
от среща, от работа, от себе си...
бягай, бягай докато краката те държат...
и не се обръщай назад.