неделя, 11 септември 2011 г.

Призрачно

Започнах да вярвам… Кога?... Когато видях призракът си… обезглавен… тъжно клатеше глава и напомняше, колко грешна съм била… и онези безчувствени черни очички се втренчваха в мен… уморени.. от настоящето.. нищо не се промени за миг… за два и после … тя.. или… аз … разбрах, разбрах, че нищо не изгубих, защото причините ми се криеха от мен самата, ако нямам причини, значи нямам проблем.. Бях просто аз.. със себе си… разговаряхме си.. за нас.. почти като онези хора в чисто белите стаи, но беше някак си по-… задушевно и романтично… Тя каза, че не съм разбирала… попитах я защо, а тя не отговори… погледнах я в очите и те блестяха.. като рой падащи звезди, но не угасваха… пламъкът даваше надежда.. нима това бях аз.. онова малко вярващо момиче, защо го бях погребала.. усмихнах се… знаейки, че ще се върне, за да я опозная.. да я попитам къде е била толкова време… но тя просто мълчеше.. в своята сивота… само очите и показваха живота, бурен като миг… отминал… вгледах се отново, но очите бяха набръчкани.. ситни бръчици обрамчваха лицето й, отказах да повярвам, че е “тя”… а очите бяха все тъй светли.. грееха с ангелска мъгла… искаше ми се отново да попитам… Къде ще бъде тя сега?.. И тогава илюзията изчезна.. светлината спря… духът върна се тъй нежен.. в тялото с горяща топлина…
Пътят за никого не е отрязан.
И колкото и да грачи черния гарван той не урочасва невярващите.
Плашилото не плаши страхливците.

събота, 20 август 2011 г.

Ореолът

Ти не ме познаваш и това е добре. Защото още не знаеш, че ще си само момент. Моментна страст и моментна раздяла. Ще си само спомен, който ще мога да изтрия. Но е по-добре да не знаеш, защото така може да си правиш нелепи заключения. Не, че ме интересува. Просто никой няма да се обръща или да се взира, защото няма да има утре.
-Но предпочитам да ми духаш без гума !
-Разбира се!
Колко лесно е да си направиш уговорка, когато не ти пука. За него. Животът е кратък за повече думи и въпроси. Уговорката е ясна. Мястото е уредено.
-И гълташ ?
-Повечето пъти!
Лесно е. Но не съвсем. Като детска игра, но за възрастни. Всъщност и децата я играя по свой си начин. Невинно.
Тези уговорки бяха малко като игра с дявола, но ми омръзна да седя и вече ореолът над главата ми не ми беше забавен. И да го посипвам с пясък не бе вече игра.
“Имате една нова покана” “Потвърди”
А после се замисляш. Не е толкова забавно. Та той е човек, малко по-обикновен. Беше ми по-интересно да не го виждам. А сега е човек. Под 30, не на 61.
Ужасът ми бавно нарасна. Особено при малкото надписче “женен”. Да, чувството беше един малък ужас. Не, че не бях излизала със заети мъже. Но всеки път тази невидима стена ме удряше по носа.
-Имаш си приятелка.
-Да това проблем ли ти е ?
Не знаех. Но май беше. По принцип. Каква хубава дума. Почти дума, добре че е word-a да ме коригира.
Отплеснах се.
-Прилепнала рокличка. Сравнително късичка, но не колкото да те притеснява. Също така искам да си без никакво бельо и сутиен от долу. Ок?
-Няма как да стане.
По добре е от първото, което ми хрумна “WTF? Ти нормален ли си?”. Но го пропуснах.
Почвам да се съмнявам в желанието си да… направя това, от което имам нужда. Исках много приказки. Сега искам да млъкне. Дали изобщо знам какво искам?
Да, знам. Не е свързано с него. Само с мен.
-Ок и без прашки, ако си с пола, разбрахме ли се !?
-Да!
Уговорката е ясна. Мястото се знае почти. Добре, че сме далеч, ако си тръгна няма да разбере. Ако остана също.

вторник, 19 юли 2011 г.

АЗ СЪМ

Помня лицето и помня чувството,
Помня взирането в чертите и влюбването
Помня първата чаша, първата сълза
Помня любовта и омразата, забравени досега

Забравяме моменти, цели дни и месеци,
Но помним болката в себе си, когато ни наранят
Не само чувствата, ами и причините,
Надписите, снимките.

Ще ги помним дълго време, те са това свързващо звено
Между животът ни и миналото…
Между младостта и спомените и старостта с живота

Помня болката, разкъсваща, убиваща, помня всеки миг свещен,
помня любовта отритваща и гласът студен
Първата любов се помни не повече от всяка следваща,
Защото важните неща в живота ни нямат номерца.

Обичам болката, почти съм пристрастена,
Защото имам минало, имам спомени,

Открих себе си и почти съм примирена,
Че тръгнах по лошия път, но това бе моя избор

Избор на живот, секс и кариера
Нищо повече
Без любов, удушаваща привързаността в зародиш
Без нещо повече от учене и болка, щастие и унижение.

Нищо повече не би имало значение.
Защото направих избора си,
И спрях да задавам въпроси
Защото отговорът на всички е :


АЗ СЪМ И ЩЕ БЪДА ТОВА!

събота, 11 юни 2011 г.

Защо кафето никога не стига?

Защо кафето никога не стига? Отпивам на малки глътки и се наслаждавам на всяка капка с горчив привкус, докато мозъкът се опитва да се изтръгне от сомнамбулната мъгла, която пада ниско върху съзнанието ми. Така ще бъде, когато си лягам късно и ставам рано, за да бъда отново разочарована и да пропилея поредния подарен ми ден.. С какво съм заслужила този шанс? Почти призрачен, почти нежелан, изпълнен с противоречия, изградени от собствената ми шизофрения. Трепереща и гола, не открита, а леко облечена, на брулещия студ. Учеща се да улавя мига, а те следват като мънистени зрънца, изтърколили се от броеницата. Падат с тропот на каменния под, а токчето ми потропва в такт с мънистените зрънца. Погледнах в огледалото, но то друг ъгъл, този на забравата, не видях нищо по-различно, но просто бях себе си. Ако искаш да убиеш времето си и моето, аз ще възроптая, ще се изправя и ще си тръгна, защото малко ми омръзна да съм търпелива. Защо кафето никога не стига? Защото никога не отпивам бавно и с наслада, а с бързи трескави движения, сякаш сънят би ме настигнал … и моята не напълно нормална личност, но все още не полудяла се вглежда невиждащо в стената, заспивайки мечтаейки … Коленцата са ми червени, но не защото съм мила пода, а съзнанието ми е като изцедено и имам нужда просто от някой, но този някой е прекалено далеч, но не от километри, а от думи, от нежелание, от непукизъм, от инат, от упреци и от желание … Какво не бих дала за леглото си и един ден без да виждам никого, без компютър и без задължения, но онзи вътрешен глас (не говоря за съвестта, нея не я познавам), който те критикува, дори когато не си съгрешила, онзи, който казва, постои още 2 часа будна и ще свършиш работата, не е нужно да отлагаш, може да се справиш със сроковете … и аз като робиня … не като муле.. продължавам упорито да се лишавам от природно полагащия ми се сън, за да се опитвам да се вместя, да бъда перфектна, съвършена, а часовете летят и сякаш бягат, когато се опитвам да ги настигна, почти по детски подтичвайки и викайки след тях …

четвъртък, 26 май 2011 г.

Достатъчно ли е?

В един миг осъзнах, че имам всичко, защото имам себе си, няма значение какви грешки допускам или в кого съм влюбена, защото преди всичко съм влюбена в себе си. И когато не мога да съм с този, когото обичам, не мога да съм и с този който ме обича, защото не ми се иска да го лъжа. И същевременно лъжа себе си. Понякога имам волята да създавам вселени, друг път ми се иска да се скрия и да не се подавам от черната дупка. Имам и падежи, депресии, пия и не съм съвършена, но това няма значение, защото аз съм влюбена в себе си, щом никой друг не може да ме обича, аз ще бъда и змея и принцесата, и майката и дъщерята, мога да имам всичко, ако го искам, но винаги въпросът е бил “Ами ако не го искам достатъчно силно? Ако не е достатъчно?” Но знаете ли, ако не мога да променя хората, ще променя обкръжението, мога сама да решавам доколко да бъда наранена, мога да гледам и да виждам, мога да слушам и да чувам и се чудя дали животът е достатъчен. Да… отвъд любовта.. там има нещо.. но не го познавам, защото все още не съм стигнала там, но все пак вървя.. най-важно е да вървиш, защото аз мога и да се откажа, но това няма да съм аз. Не съм позволявала слабост толкова време… Защо? За да я позволя сега? Това не е в моя стил! И нима имам стил? Стил на любов.. живот… и нищо повече… Защото аз мога да съм тук и същевременно да ме няма, защото ти никога не би ме познал, докато не ти позволя, защото още изниква въпроса “Дали все пак не съм мъртва?”. Не знам отговорите на всички въпроси, но знам на най-важните, знам на моите, а другите ще ги получа точно когато трябва. Не мога да кажа, че не съм дорасла за всичко, което ми се случва, по-скоро чрез него израствам, но човекът обича да обвинява… времето… съдбата… нас. Аз не обвинявам, радвам се… живея… без теб.. без змея… може би без частица от мен.

Доста объркано и не навсякъде искрено… но все пак идва от онази част на съзнанието ми, позволила ми да я цитирам или по-скоро сама изписала буквите…

петък, 13 май 2011 г.

retete4


Не бих могла да го опиша дори пред човека, който ще ме разбере. Защото хората, които ме слушат, не ме разбират, а тези които ме разбират, не биха ме слушали. Затова оставам в бялата стая сама и сама продължавам напред, защото в един момент трябва да се откъснеш от себе си, ако се нараняваш. Не мисля, че някой заслужава страданието. Но ние сами си го причиняваме. Защото си мислим, че е в името на една по-велика цел – да променим някого, да обичаме някого или да си отидем от някого. И в отчаянието си хората намират болка като алтернатива, сълзите като решение. Аз спрях да плача. Не бих ви казала кога… В един момент разбираш, че трябва да се откъснеш от мазохистичната си природа, да я заровиш, дори и за кратко, и да погледнеш към онзи свят, който досега винаги е принадлежал на някой друг. Сега е времето да крещим, сега е времето да се смеем, защото болката ще отмине, тя е илюзия породена от нас самите, също както любовта, защото ако не съществувахме ние, не би съществувала и тя. Стига театър, нека просто продължим. Нека не извикваме спомените докато не сме готови да се изправим срещу тях. Защото винаги ще има сега и преди, но от нас зависи къде ще живеем.
-Ти си мъртъв! Защо си тук?
-За теб ли?
-И за мен! Дори не помня да си съществувал?
-С времето ще забравиш!
Дотук бях спокойна и пробягвах по брега на собствените си мисли. Така не им позволявах да се потопят в океана от емоции. Но все някога ще изляза чиста, както никой преди мен. Както дори и ти. Защото любовта не е чувство, а играчка. А болката не е нож. Аз все още съм тук. И ще съм тук и когато те няма! Нищо не зависи от мен, но аз не завися от теб. И след всичките .. разбрах едно, че за да опознаеш човек е нужно да го приемеш със силните страни и слабостите му. Затова не ме познаваш, защото никога не бих свалила маската, не и пред теб, нито пък пред теб. Но бих я свалила пред себе си. За да се вгледам в онова лице без грим. Познавам го, защото знам слабостите му. Знам за какво копнее, знам амбициите, чувствата, но ти никога не би разбрал! Никога не би го видял. Дори и да искаш. Никога не би помолил, защото си силен. Не като мен!

“ Част от мен, която ме дърпаше назад, знаейки, че прекалих, достигна предела ми. Не бяха останали повече думи, бяхме си казали всичко. Просто ей така аз се развързах и бях свободна… но в това нямаше нищо изтънчено!”

вторник, 10 май 2011 г.

Нищо повече


Пропилях времето си, изгубих душата.
Не исках нищо, загубих повече,
обръщам се назад и виждам съдбата
и този пек все така проклето пече.
Ще видя ли това, което исках,
ще докосна ли съдбата с ангелски криле
или в бодли и кости животът ми ще протече.
Ще бъда ли отново чиста и неопетнена,
или кръвта ще продължи да си тече,
кръвта от всички тези рани,
която от години си тече.
Дупката отвътре е огромна,
и болезнена, зловонна.
Толкова празна и безплътна,
но толкова истински достъпна.
В един миг сякаш имаше криле,
в следващия падах на земята,
писна ми да падам или ставам.
Долу или Горе ще реша къде.
А времето тече и продължава да тече,
не бих го спряла дори ако можех,
това време води до края, до гроба.
А там е тихо и в тишината сън
толкова прекрасен като живот изпълнен с огън.
Но надали ще се събудя, предпочитам да лежа,
защото тук няма болка от душата ми сломена,
сърцето ми е цяло, не ми трябва ново.
Ще лежа тук, в този тих и кален гроб,
защото трябва да живея този живот див и жесток.

четвъртък, 7 април 2011 г.

За един специален човек


Ти бе до мен всеки ден
Като пепел нежна
Разпръсна въглените в тлен!

Като цвете в райската градина на нощта
Нежната и коварна красота

И таз усмивка помръква в мрака чер
За да се слее с простора на моята вечер

С кожа мека без мъх и полека
Поемаш по тази пътека….
Към мен…
Истински позната, за другите не съвсем
Ще бъда аз до теб в мрак и в плен

И когато жегата не стихва с огнените си крила
Ще ме вземеш ли в купето край приморските села.

Аз бих продължила,
Нека отидем до край света,
Защото колкото и да съм пила
За мен ще бъдеш само светлина

Обещах да не те пускам да тръгнеш,
В бъдещето минало да се превърнеш.
Когато имаш нужда се заклех,
Че винаги ще бъда до теб.

събота, 2 април 2011 г.

Животът като път към смъртта



Какво е живота? Въпрос, задаван отново и отново и всеки стига сам до някакви прозрения.
Какво е смъртта? Рай, Ад или просто нищо? Има ли Бог и дали ще ни прости?
До скоро вярвах, че животът е просто път, един дълъг и същевременно толкова кратък път. Един миг на болка, тъга и радост. На щастие и падение. Изкачваме се, а после падаме и после пак се изправяме. Не вярвах, че животът може да има някакъв по-различен смисъл. Защото животът сме ние самите. Той е в нас и ние градим неговия път. Не ми трябваха причини, за да съм тук.
Но ако погледнем по по-различен начин на нещата?
На живота като на път към смъртта. Всеки си задава въпроси, но никога не приема, че всъщност всеки живот е толкова кратък. И всеки живот ни води към едно единствено място - смъртта. Тя е един символичен край, но може да бъде и една прекрасна цел.
Ами ако посветим целия си живот на една единствена цел - смъртта?
Ако амбициите ни са път към тази цел. Това да станем някой означава да крачим смело, неустрашимо към целта. Към заветната цел.
Дали тази цел е осъзната?
В повечето случай - не, но това е крайната, фатална цел, към която неизменно ни води живота - Смъртта.
Каква ще е тя?
За мен- червена и желана!