Кодексът на Леонораа.

Написано, слушайки това

"Ще имаш много проблеми, заради отвратителния си характер."
Самия ми характер е сбор от идеали, виждания, в които съм убедена. Толкова твърдо. Те са моят кодекс, упражняват досадното си влияние върху моят живот. Усъвършенстват се. Кодексът на Леонораа, моят кодекс е прост:
1. Усмихвай се винаги, защото си щастлив. Ако не си щастлив усмивката трябва да е двойно по-широка. Просто щастие, колко просто. Това, което искаме всички, това което осмисля живота ни. А какви са причините да бъдем толкова щастливи, защо по дяволите да се смеем в мизерията си. Защото все пак живеем. Защото дишаме и съм убедена, че следващия ми дъх няма да е последен. А това не може никой да ми го отнеме, поне докато съм жива - животът. Той е като пластелин в мойте ръце - мога да го пипна, нещо материално е, мога да го помериша ( в повечето случай смърди) и да го опипам, да го възбудя и да го въртя в ръцете си. Причината е толкова дяволски проста. Той е мой.
2. Миналото е минало и никога няма да се върне. То е това правило, което понякога, рядко, но все пак нарушавам. Ами ако... ами ако... ами ако няма ако. Това е живота, няма връщане назад. Защото, ако има щяхме да усерем всичко двойно повече. Ако имаме акото... но всъщност го нямаме и никога, никога няма да го имаме. Никога не се връщай назад, животът е това, което е сега. Ако живееш в миналото, той няма да е истински, ако гледаш в бъдещето, няма да е реално. Всичко би било една загубена илюзия. Затова живея сега и малко, но само малко се ядосвам, когато някой ми повтори 10 пъти: "Ако беше сложила дрехите за пране 2 дни по-рано." Защо трябва да се ядосвам, по дяволите, за това, което не съм направила, като мога просто да намеря начини, шибани начини да го поправя.
3. Не допускай да не кажеш, да не направиш нещо, което ТРЯБВА. Просто после остава гаден вкус в устата, сякаш провидението ти се е изплюло в лицето, затова че си толкова скапано жалък и безпомощен. Само че осъзнаването на това, те измъква от дупката, от вечното "Да го направя ли, или не." Просто се доверявам на наученото до тук, кое е правилно и кое е грешно, кое е добро и кое е лошо. Ако не съм научила това за тези години, значи не съм научила нищо. Значи, че всичко около мен е просто една шибана лъжа. Така че виждаш непознати деца, които могат да се пребият и им казваш да внимават. Виждаш някой, на който можеш да помогнеш и помагаш, а не отминаваш като някой социопат. Колко е просто - не допускаш да имаш гаден вкус в устата.
4. Следваш всичко, което искаш! Ако всички ти казват как не те бива в нещо, как това не е за теб, колко е трудно, просто им теглиш една майна и ги оставяш да се оправят сами. Това си е твоя ( в случая моя) живот. След първото ми качване на мотор бях готова да се откажа. Беше ми толкова трудно. Трябваше ли да дам 250 лева, за нещо което може никога да не ми потрябва? Имаше ли смисъл да започвам, когато имах толкова малко време да се науча? И в един сладък миг разбрах, че нищо друго няма значение, освен това какво искам. Искам ли да усещам вятъра в лицето си? Свободата в тялото си? Желанието? Страстта? Ще дам 2,3,4 пъти по 250 лева, ако постигна, това което искам. Моето удовлетворение, че не съм се отказала. Че съм постигнала желаното. Втория път отидох с мисълта, че ако падна, ще стана, ако си счупя нещо, ще се възстановя и пак ще бъда там където искам - на мотора. И изведнъж всичко стана с една идея по-лесно.
5. Никога не пуши, колкото и да си пияна, не си дръпвай от цигарата. Понякога горчивият опит у дома оставя толкова ясни следи, че дори да си мъртво пиян те личат, жигосват се върху съзнанието, подсъзнанието и каквото там съществува. И те предпазват от всякаква зависимост.

Към тези правила има и други, толкова много, но не толкова важни. Тези правила диктуват моя живот, защото съм ги поставила сама. Те определят този отвратителен характер, който ме кара да вярвам, че винаги съм права. Деамн, аз съм безгрешна. Само дето съм човек, а Бог сред нас няма. Не можеш да научиш никой на твойте правила, на твоя живот. Не може да седнеш и да му кажеш, виждаш ли, ако не се промениш от теб няма да излезе нищо. Ако не промениш гледната си точка, ще живееш завинаги в страдание. Не наранявай останалите прекалено, защото накрая може да се окаже, че си грешил... за много неща. Не, не, не, не, не може. Никой няма право да казва, да съди, да направлява другите. Защото всеки живот е уникален. Имаш право да кажеш само едно "Прави само неща, за които после няма да се обърнеш и да съжаляваш." и остава само да се усмихнеш. И да обичаш. Всеки близък около теб с всеки свой уникален живот и уникални проблеми. Не трябва да си егоист, не и спрямо другите. Трябва да си напълно завършен и неподправен егоист - егоцентрик само спрямо собствения си живот. За да имаш всичко. А кой не иска да има всичко.

Моите правила, моят кодекс, е един универсален код за самотници. Гарантира ти, че ако го спазваш изцяло, никога няма да намериш някого, за да сте двама. Защото той е отвратителен. Кой измисля правила и кой ги следва стриктно. Кой може да понесе да го учи някой. И някак си тези правила ме ужасяват до мозъка на костите ми. Карат ме да бъда съвършена, когато искам нещо и заедно с това ме нараняват, защото са толкова твърди, толкова мои, толкова непригодими. Карат ме да съм сама. Карат ме завинаги... Те са просто отвратителни. И в най-добрите случай, по второто правило.

Leonoraa обяснява всичко

Повлияно от този филм

Ако бяхме няколко години назад във времето моралът щеше да е друг и повече смирени хора биха означавали по-добро или по-смирено общество. Може би е хубаво, преди време, когато технологиите не са били развити. Но днес няма как да бъдеш смирен, защото след религиозното обучение попадаш в истинския свят. И там не си създаден от Бог, няма Господ. А да приемаш, че проблемите пред които се изправяш са само изпитания, пратени от Бог е … глупаво. При все, това не е възможно днес. Има наука, която опровергава Бог и цялата тази измишльотина със забранения плод.
- Забранен плод?.
- Само някакъв плод, не знайно какъв. Но не е ябълка.
Колко лесно звучи. Само изяждаш нещо и вече си извършил грехопадение. А в църквата ни учат да вярваме. В какво? Учат ни да нямаме мнение. Все пак има господ. Но днес “Бог умря”.И малко трудно ще живеем, без да имаме мнение, праведно, да се молим всяка сутрин или през ден. Трябва всичко да е с мярка. Но мярката в религията ми убягва. Такава не съществува. На нея й трябват само окови. Да я държат вързана, дресирана. Защото, ако малко помръдне, то ще усере всичко, което някак си нашето модерно общество е сътворило. Ако мръдне, ако и се даде власт, ако хората изгубят разсъдъка си дотолкова, че да й вярват – то тя ще ни убеди, че Земята е центъра на света, че слънцето се върти около нея и всъщност е плоска.
Религията е толкова статична и не подаваща се на промени. Опитва се да те убеди, че тя никога не се променя и поради това е най-сигурното “нещо” в което да вярваш. А всяко не променящо се нещо, след време загнива. Започва да смърди отдалече и да се усеща. И тогава тази миризма чрез поредица от физиологични реакции активира мисленето. И отрича приемането на нещо гнило. Колко просто и логично е биологичното обяснение.
Защо съм толкова скептична спрямо религията? Тя има ясните и абсурдни цели да произвежда фанатици. Цяло щастие е ( и затова забележете няма да благодаря на Бог), че те са рядкост. Но дори един е достатъчен да съсипе живота на много хора. А и някак не ме устройва животът след смъртта. Искам да живея сега. Искам да бъда щастлива. А да си щастлив значи имаш всичко. А щом имаш всичко, то трябва да го дадеш на ближния. Нали така. Трябва да сме бедни и нещастни. Само така ще отидем в Рая.
И защо е целия живот? За да умрем нещастни, стъпкани, използвани от живота. А после кой ще гарантира, че ще отидем в Рая. Че има Рай? Господ? Вече няма ангели, няма пророци. И е научно доказано, че Господ да ти говори си е сериозна диагноза.
Но нека умрем, защото го изисква религията, една институция, в която има толкова велики противоречия, че фрази от рода на долната изобщо не ме учудват:
А папата и Бог са непогрешими, защото те са го казали, а те са непогрешими.
Определено има голяма грешка или по-точно основна логическа грешка, защото този извод не следва логически от тези предпоставки.
Ще завърша многословната си тирада с едно просто обещание: “Да мина през процепа при Рилския манастир. “ И когато мина ще докажа, че няма Бог. Почти както в един златен филм.
Всъщност ще направя само това, няма да влизам в църкви и повярвайте ми не от страх да не изгоря като въглен, а просто изпитвам погнуса от целия този олтар на “нещо”, което трябва да оправдае липсата на вяра в себе си.

Lamb

В един кратък миг видях, че ще се погубя. Защото правя неща, които знам, че ще завършат зле. Наречете го шесто чувство или интуиция. Но това е просто мазохистичната ми страна. Жадува толкова силно да страда. А това се гарнира и с факта, че съм наивна. Толкова наивна. Кой ме пази досега?
Разумът ми казва да не правя глупост. Всичко това е блъф, а аз съм това невинно агне, което ще се хване. Но обещанията за болка, за безкомпромистност. Мисълта, че там може да са 2ма, тази която тайно се прокрадва във фантазиите ми. Просто е по-силно от мен. Не е липса на страх. Всъщност е глупост. Наивна глупост. Така е било и ще бъде. Оковите, които си поставям се чупят под тежестта на желанията ми. В крайна сметка защо сме тук? Защо съм тук?
И всъщност вярвам. Не само в себе си, а и в това, че някой ден ще открия това, което търся. Ще бъда щастлива. А затова трябва да рискувам. Защото никога не знаеш кой ще се окаже от другата страна. Толкова безразсъдно съм готова да се гмурна в болката, защото никой, никога не го разбира. От какво точно имам нужда.
И в даден момент просто си отивам. И може би съдбата само, или късметът, или доброто стечение на обстоятелствата ще ме избави от себе си. От деструктивната ми страна. От самоубийствената ми природа.
Смъртта е спокойна.
Лесна.
Животът е по-труден.

Извадена от комикс

След агресивните изблици,
След избледнелите спомени,
След налудничавата усмивка
И безлични дни.

Съм тук, за да проверя колко точки останаха за губене.
Колко лица се размазаха в тълпата,
Колко думи се взеха обратно, прекосявайки пространството.

Като анимационния герой в действие
Връщам филма на обратно.
Бръщолевенето ти ме разсмива,
Докато пътувам сутрин многократно.

А като натисна пауза правиш смешна поза,
Нямаш варианти, само джокери във джоба.

Вадиш зайци от шапката, която нямаш.
Опашатите лъжи стават ценен исторически момент.

А в покоите ми има забити карфици.
А в съня ми се забиват ужасии.

Та затова…

Спя с по две възглавници нощем.
Съня ми е неспокоен, ако не съм с две одеяла.

Един климатик и куп пижами.
Кажи ми после, че си ми достатъчен?

Fight for all wrong reasons

И след хиляди сезони дали ще се познаем?
Ще бъдем хора, изгубени между редовете на превода.
Чувала съм, че се случвало.

От книгите ще се познаваме и там ще се четем.
Ще сме само лица в безлюдна тълпа.
Ще се бием в гърдите без да чуваме туптене.
Времето ще ни смени, защото ще избледнеем.
Не му трябваме променени - набожни и смирени.

Един дълъг, дълъг съботен ден

Мъглата се стелеше като плътна пелена. Фаровете и уличните лампи се размазваха в блещукащи видения. Беше някак призрачно красиво. Спиращо дъха. А аз пътувах, поредната дълга събота. Искаше ми се всичко да свърши, за да се наспя най-после, да легна на топло под завивките и да сънувам. Но четях! Опитвах се да не обръщам внимание на гледката, която бе великолепна и почти липсваща. Бях сама. Беше просто поредната събота. Поредното пътуване. Но имаше още нещо. Не ми пукаше. Бях толкова изтощена, че нямаше да има значение, дори ако заспя. Но не смеех. Музиката ме разсейваше прекалено, чертаеше неща, които не бяха свързани с урока. И въпреки това с радост открих колко лесно ми се отдаде да науча за мъжкия полов член. А после се съмна. Стана светло и вече не можех да се скрия в мръсната седалка на последния ред. И след това пристигнах. И написах, и вървях, и пих кафе, и бях отново на изходна позиция. Знаех, че трябваше да си тръгна, но бях сама и бях в София. И нещата бяха толкова близко, а съзнанието ми толкова далеч. Започнах да вървя. Имах известно време. Обръщах се надясно при всяко минаване на онзи трамваи. Следях хората и се опитвах да намеря някого. Но когато стигнах, не можех да спра. Само още една крачка и още една. За първи път не винях онези лудите преследвачки, които спят в колите си. Ако аз имах такава щях да прекарвам времето си там. Съзнанието ми се раздвояваше. Кино. А след това се сетих, че филм не ми се гледа. Да имаш избор е шибано. Когато имах се чувствах най-прекараната. Никой не стоеше до мен и не ми натякваше колко параноично откачено ще е ако продължа. А разумът ми в онзи момент се бе скрил до грахово зрънце и трябваше да напрегна цялата си воля, за да се отклоня от правия път. Проклинах свободата. Проклинах и слабата си воля. Изпих кафето си отново, но на обратно и отново решавах, мислейки. На една от спирките се качи човек. И за малко да седна до него и да … Всъщност преди да го направя щях да си набия два сериозни шамара, за да се спра и се чудех кое от двете ще бъде по-странна гледка. Подигравах се със себе си, защото прилика не позволявах, от нея изтръпвах, а сега ако можех щях да седна в скута на същата тази прилика. И за пръв път се усмихвах искрено и сладко. Бях дете, но бях в ложата за възрастни, а когато трябваше да се направя на голяма ме слагаха на столче. Бе забавен парадокса. Осъзнах, че съм чакала прекалено много. Осъзнах, че Шарлот е абсолютно права. Но някак си не можех да и подражавам. Бях спряла да играя на онази игра за възрастни, наречена флирт. Всичко бе станало прекалено просто и така го бях усложнила.

Среднощната муза

За малко да поспра е най-големия порок
В разгара на нощта догаря този зов.
Не винаги успявам да се държа като жена
Детското невинно в мен надига позабравена глава
И бързам да изляза, да тръгна, да остана,
Сякаш музата ми ме гони сега.
Връщам се поглеждам, обръщам се, разглеждам,
Няма смисъл в нищо, което е било.
Защото спомените са просто минало.
Любимата ми дума изразява обикновената душа.
Обикновени чувства, изгубени в тъма,
Любимата ми дума “просто” изразява
“простите” неща, които изкушават.
И винаги зова за простота, дори когато ме боли,
Защото болката нощта не винаги таи.
Като музика изливат се руините на музата ми светла,
Изсипват се и ме приветстват.
Рядко се случва да чакам, още по рядко да вървя,
Но тази нощ в мрака преоткрих нощта.
Припомних трепетите сладострастни
Виковете, с които те зовях
И думите безгласни, които някога мълвях
Припомних ядовете безпричинни,
Припомних мъките безчет,
Аз теб само не можах да видя,
В съзнанието ми блед,
Любов спомените пропила,
Не изпъкваше с теб.
И сега когато се потапям в нощта, в спомена, в мен
С вяра нявга прокълната, аз вярвам, че познавам те по-добре от мен.
И когато криволичиш, аз ще бъда тук,
Защото пътеките кални,
Никога няма да станат път!

Роза без бодли

Някога отворих книга,
от нея падна цвете -
измачкано и сухо по върховете.
Погледнах го - бе роза без бодли,
Бе сляп затворник и не оставяше следи.
Бе символ на свършена любов,
Както някой бе свършил с него.
Защото любовта без любов
Взима жертви не достойни.
То бе изпито, както бе душата,
Някога символизира то откритото,
А днес е само сянка.
Забравеното цвете между кориците не спи
То помни някога ръцете, които с трепети дари
Но докато махаха бодлите,
Проклятие им то дари.
Сега бодлите са далече,
Забити в моето и твоето сърце,
Бодлите от същото цвете,
Което откъснахме преди!

What about us?

These five words in my head
Scream, "Are we having fun yet?"

Това е различна история по същия сценарии.
Различни са героите, но публиката знае.

Единия ще тръгне, а другият ще остане.
Както всеки следваш, публиката знае.

Бих искала да крещя и да променя сюжета.
Да се поклоня и да сложа край на тази комедийна щафета.

Не е забавно, както беше.
Не искам да бъда там, където бях вече.

Сгреших, мислите крещят и се приготвят за път.
Багажа не разопаковах, те просто продължават да летят.

Напомни ми коя съм, защото съм тук заради теб,
А не виждам смисъл в това да бъда пак пред теб.

В тишината – тишина.
Излизам навън през нощта.

Искам да бъда сама!
Би ли ме оставил сега?

Черни гарги с черни пера

They're watching us!

Белите петна се нижат, следват и горят,
съзнанието ми уморено отвеждат на дълъг път.
Мога ли да кажа, че всичко бе добре,
когато аз не бях, не съм и не ще бъда.
В съня ми идват гарги с мощни гласове,
плашат гълъбите и врещят.
А когато разперят ангелски криле,
помитат всяка прашинка спокойствие.
Идват с вонящ аромат и парят света ми,
поглеждат в нищото и нямат път.
Те не разбират моя глас глух, моя жертвен копнеж.
Живеят в измамната тъмнина на долния пъкъл.
Излизат демони, раждат се деца,
после почват да горят.
Подпалват спомените и остават само бели точки,
бели спомени, бели мигове, бяла смърт.
А когато отлетят ние умираме,
по-бързо от живота идват и ни отвеждат
някъде по пътя в тъмнината на собствената ни извратеност.
И когато млъкнат, мълчанието е злокобно,
измамното спокойствие довежда до лудост.
Гаргите пищят и се правим, че не чуваме.
Белите петна приписваме на алкохола.
Казваме, че при нас ги няма.
Те са мит, легенда.
Но се будим през нощта
с предчувствие за края на света.
Виждаме ги черни, сиви, мръсни и одърпани,
перата им стърчат.
А гласовете им злокобни в нашите глави
не спират да врещят.