Свободно падане

Искам да пиша, за да помня. Написаното остава. И аз искам да остана в този момент за една малка вечност.
Защото няма как нещата да станат по-хубави, няма как да бъда по-щастлива. Защото имам всичко, което някога съм имала смелостта да искам.
3-та среща... или 2-ра, или n-та. Как броим срещите, които протичат за цяло денонощие? Разделяме ли ги на часове, на дни, на заедност? Все едно има някакво значение.
Отново закъснявам, но поне съм се приготвила достатъчно, както и апартамента. Само задникът ми не е подготвен. Но усмивката му, като разбра това, ме накара да не съм чак такава перфекционистка.
Но първо бяха еднорозите – във всичките им форми и семантика. И прегръдките, целувките. Само за секунда се почувствах като Алиса и падах в любимата си заешка дупка.
А после, като естествено продължение, бях на земята, давена, плюта и насилена отзад. Какво повече бих могла да искам?
О, да – прекрасна разходка из цяла София с най-страхотния мъж, вечеря в любимия ресторант и отключване на нов фетиш – интелигентен мъж да ми говори за историята на Америка. И просто така дупката стана по-голяма и аз продължих да падам все по-дълбоко.
А вкъщи бях решила, че съм изморена, сега ще се гушкаме, ще си гукаме и ще си починем. Докато не ми хвана лицето и ми каза: „Искам да те погледам малко така, защото след 10 минути лицето ти ще е неузнаваемо.“ Явно тръпката на възбуда е преминала не само отдолу, а навсякъде – погледът ми се е сменил за части от секундата и всякакви идеи за почивка напуснаха главата ми.
И бях давена до повръщане, плюта, ритана и унижавана във всеки смисъл на думата. И когато ми каза да се погледна в огледалото, не исках... не исках да виждам колко ниско съм паднала. А с него всеки път падам малко по-ниско. И границите ми се размазват. И той го вижда, погледът ми е празен и аз искам да съм там, където съм. И не знам кога или как би могло да е твърде много. И не знам дали падането ми е, защото това съм искала цял живот и най-после съм намерила човека, който да ми го причини, или заради него. Но то май е едно и също.
Знам само, че не бих могла да падна толкова ниско, ако през останалото време не виждах прекрасния мъж, отношението, целувките и възхищението в погледа му. Защото гаврите и унижението не са само цел, а са съпреживяно усещане. Удоволствието, което виждам в погледа му, усилва моето, а покорността и готовността ми да понеса всяка гавра усилват неговото.
А след това се изкъпах... и косата... за втори път днес, но миризмата, която идваше от мен, бе впечатляваща. Още по-впечатляващо бе, че той го предложи, явно видял нетърпението ми да се приведа в... човешки вид, а не във вид на използван долен и мръсен парцал, както се чувствах.
После си говорихме за размиващи се граници, за отговорност, за стоп думи. И той само за един пореден път ми показа, че е човекът, който искам до себе си. За повече от плей, от поредната среща...
Връщайки се в леглото, аз все още бях леко превъзбудена и не можех да си меря думите, идеите все се въртяха към групови неща, насилие, гаври, унижения и споделеност. И имах нужда да свърша, крещяща, защото напрежението се бе трупало толкова много през последните часове... и го помолих да си вкара пръстите в мен.
Но аз не съм малка, тясна и невинна и пръстите му станаха ръка. И аз ахнах и спрях... беше огромна ръка, която се уплаших, че няма да мога да поема. Но в очите му не видях съмнение, не видях притеснение или страх. Беше груб и в един момент се усетих, свършвайки, докато ме чука грубо с юмрук. А после продължи... докато не му се примолих да спре.
И към банята краката ми омекваха, а усмивката не можеше да слезе от ушите ми. Всичките ми фетиши и извратени желания бяха споделени и аз се чувствах като най-щастливата и задоволена жена на света.
А после дойде гушкането и заспиването в прегръдките му. И с всяко събуждане бях гушната по някакъв начин. Какво повече би могла да иска една жена?
To be continued…

Усещане за мъж

Ето ме. Поредна ера... Усещам, че ерите започват да се търкалят твърде бързо. Затова правя опити да спра времето.
И съм щастлива. Вече и стандартът ми за мъже никога няма да бъде същият.
Защото контрастите са във всичко. Защото на първа среща не пусна ръката ми. Усещах топла, голяма мъжка ръка в своята и се чувствах сигурна.
Чувах само комплименти /искрени/ и възхищение – от мен, от квартирата, от града. И имаше толкова много моменти в онези 34 ч., в които исках да се разплача от щастие.
Затова се правех на силна и уверена жена, която някога си е мислела, че ще срещне такъв мъж. А той е само малко повече от най-смелите ми фантазии.
И се питах защо направих всички тези компромиси, но явно провидението е имало свои планове. Преди 4 години аз съм била друга, той е бил с друга. И съдбата просто е чакала. И как да не се чувствам късметлийка. И аз, и ти.
Истински късметлия си, ако може да осъзнаеш какво чудо е всеки ден и да си благодарен за всичко, което си постигнал. И да не можеш да се задоволиш с него. Защото ние сме направени да се развиваме.
И за първи път от толкова време усетих човек, който иска да се развива по-силно и от мен. Човек, който чете Кафка и Клавел. С който може да нищим ползите от хавлията. Човек, с който литературните ми препратки няма да отиват в канала.
Човек, с който в единия момент съм опикана на пода в банята, а в другия ми издърпва стола, изчаква да дойде и моята храна и винаги върви откъм пътя.
В единия момент иска да съм най-долната и мръсна обща курва, а в другия ме прегръща и целува, докато не заспим.
И в разговорите за това как трябва да си уверен и да не показваш страх пред подчинените, аз видях пример, възхитих се и пожелах да бъда като него. И усетих нужда да бъда водена точно от този човек.
Защото рядко се среща човек, който може да те принизи до най-големия боклук и в следващия момент да те издигне на най-високия пиедестал.
То be continued... I guess.

"I know I’m not alone, but I’m lonely"

Краят на една ера е. 4 г. И искам да пиша. За хубавите неща, и за лошите. За това колко пъти се отказвах и после опитвахме отново. За прибирането самичка през нощта, за непрекъснатото мрънкане и оплакване, за невинните потърпевши, за лошото отношение. Но имаше и пътувания, Cap D’Agde, състезания, семейни приятели и най-добрият съквартирант, който човек може да поиска.
Но в края на деня няма как да се чувстваш удобно с човек, който не харесва музиката, която слушаш, филмите, които гледаш, книгите, които четеш, фактът, че понякога пиеш вино, че обичаш да ходиш в Рок енд рола, че не обичаш да чистиш, готвиш, переш.
Никога не съм била стандартна домакиня, никога не съм била нищо стандартно. Винаги съм била самодостатъчна и както се пееше в една песен – мога да се извеждам сама на срещи, да си купувам цветя и да се грижа по-добре за себе си, отколкото го правиш ти. И имаше само от едно нещо нужда – с теб да ми е по-добре, отколкото ми е сама. Знам, че това е висока топка, но е и абсолютния минимум.
И сега ще си купувам цветя, ще казвам „Маса за един, моля“, ще ходя в Рок енд рола, ще пия бира и ще се забавлявам. Сексът ще остане на заден план, както винаги, когато съм сама. Но аз ще съм на преден. Ще се фокусирам върху човекът, който искам да бъда, в търсене на „сродната си душа“. Да, да, толкова съм лигава и вярвам в разни подобни глупости.
И може би проблемът е в мен... все пак връзката започна с интелигентен, активен мъж, който спортува, специализира и иска да бяга с мен. И приключи с все още интелигентен мъж, специалист, но пуснал се по течението, защото така винаги е по-лесно.
Малко е тъжно като погледнеш назад и виждаш, че при толкова разминавания не е имало дори и малък шанс да се получи. Но после се сещаш, че за тези 4 години – и аз, и той взехме специалностти, ходихме 3 пъти в Cap D’Agde – меката на нудистите и разврата, апартаментът се сдоби с около 1000 малки и не толкова малки подобрения, запознах се с най-добрите бивши свекър и свекърва, които може да имам, срещнахме десетки готини суингъри, които ще останат завинаги в сърцето ми, сушилнята /тя е толкова прекрасна, че й трябва отделно споменаване/. Като цяло бих обобщила, че стандартът ми на живот се е повишил значително, запознанствата ще останат завинаги и човекът излиза от живота ми, но винаги ще има малко място в сърцето ми.
Така изглеждат разделите с прекрасни хора. А сега е време за мен.

"I haven't found a cage that can hold me"

Един ден в самотния април... на стоп

Събота е. Събуждам се с рядкото усещане, че съм се наспала, за пореден път съм изпуснала 5кмрън. Но едно кафе ме дели от покоряването на света... или съботния ден. Утре е Великден и за първи път от години ще се прибера в Кюстендил за празника. Не от носталгия или желание да празнувам, а защото се чувствам желана, все пак баща ми предложи да дойде с колата от София да ме вземе. А аз чета между редовете „Толкова искаме да си с нас на празника, че ще изхабим гориво и време, за да се случи“.
Всяка сутрин ми е бавна и лежерна, с кафе и потопяване в интернет. Проверих и кога са автобусите към Кюстендил... 13:50 пишеше на сайта, ама дали го има и в празничния ден. След като никой не ми писа в групата за споделено пътуване и съм твърде голям интроверт, за да звъня на гарата, реших че в 13:50 просто ще отида да проверя на място.
Става 13...13:15 и аз отново в последния момент се оправям и излизам... но точно в 13:50 съм на гарата. В този живот не закъснявам само за автобус, влак и театър, за всичко останало времето е илюзорно понятие. И автобус няма. Имало е в 13:00 и следващия е в 15:45, а навън ръми. Аз съм по сив клин, червен суичър /представете си студентка в колеж/, яке и 2 чанти. Седя пред празната гара и се чудя сега накъде. Ако карам баща ми да идва, това ще е след поне 1-1:30ч. Ако чакам автобуса ще се прибера след 17ч. А утре вечер трябва да пътувам наобратно. В моята глава не мога да си позволя да губя толкова време.
И решението е импулсивно, бързо и уверено. Ще пътувам на стоп. Какво е най-лошото, което може да се случи /сарказъм е, имам достатъчно въображение/. Тръгвам смело към околовръстното на София или т.нар Горнобански път. Уведомявам баща ми каква глупост ще правя, поне някой да знае. Мама няма да разбира... никога.
И стопирам. Всичко пътува към Перник или поне имат такава регистрация. И след няколко минути... 5... може би, не повече от 10 спира кола. Мъжът е на средна възраст и казва, че е към Перник. Какво пък, аз и от Перник мога да стопирам, и от Перник може да ме вземе баща ми.
Качих се в колата и се заговорихме. Емил. Живее в Мадрид. Бил женкар на времето, но предложил на жена си на 4тата среща. Сега са 30 години заедно, имат деца и прекрасен живот в Испаия. Спряхме на една бензиностанция, а аз излязох да снимам номера на колата и да ъпдейтна родителското тяло. Пътуването бе приятно и след под половин час вече бях след кръговото на входа на Перник.
Представете си следната гледка – млада жена, по клинче, с 2 големи чанти се разхожда с вдигнат палец срещу колите във вече поройния дъжд. И аз си мисля „Абе кой ще ти спре тук – на някаква луда, която стопира в дъжда“. След разходка напред назад и осъзнаване на а) почти няма коли с регистрация КН, предполагам защото повечето хора вече минават по магистралата и б) точно преди големия десен завой за Перник съм и половината коли са за Перник, реших да продължа в посока Кюстендил след завоя. Тротоар няма, аз съм най-вдясно на пътя, започва да ми става леко студено, но определено се забавлявам на този създаден от мен абсурд.
И спира кола с 2ма мъже вътре. Между 20 и 40 годишни, пушат, колата е голяма, някакво SUV. Номерът съм го снимала преди да се кача този път и радостно кацам на задната седалка, нищо че могат да ме хвърлят само до краяя на Перник, а те са в посока Трън. Разбирам, че са спрели, защото единият е пътувал често на стоп в миналото – той е и по-общителен, другият е темерут и почти не говори. Към края на пътуването си пожелаваме приятен ден, опитва се да ми вземе фейсбука, но това няма как да се случи. При слизането имах малка паник атака, когато не можах да си намеря телефона, защото всички осъзнаваме, че изгубя ли го в случайна кола на стоп няма да го видя повече. А телефонът е чисто нов и безбожно скъп. И някъде около готовността ми да спринтирам след коалата го намерих в страничния джоб на сака и си прочетох едно конско да спра да съм толкова истерична. А в другия край на Перник дъжд вече няма, слънцето се е подало и животът е прекрасен.
Започвам да стопирам отново. Мисля си как трябва да имаш интуиция на такива приключения и не може да се качиш във всяка кола. Чудя се дали аз я имам, имам ли 6то чувство, мога ли да разчитам достатъчно на късмета си и на себе си. Поне времето вече е хубаво, но повечето прелитащи коли все още са с пернишка регистрация. Аз си вдигам смело пръст докато не приближават и като видя PK го свалям, няма смисъл.
Но една кола с пернишка регистрация спря, на 100-200 метра по-надолу. Подтичвам към нея, снимам номера и се чудя защо е спряла, ако е от Перник човека. Колата е лъскава, черна, а шофьорът пуши айкос. Започвам разговор въпреки, че вътрешно вече съм наясно, че няма да се кача. Момчето е около 30... и ме гледа в очите, но някак особено. Бих казала, че очите му „шарят“, въпреки че се държи сдържано.
Аз: „За къде сте?“ (за където и да сте, аз съм в друга посока, но съм възпитана)
Той: „За Радомир.“
Аз: „Ооо, разбирам, аз обаче съм за Кюстендил. Радомир ми е много близо. Ще се кача при някой в моята посока, но благодаря.“
И си тръгвам бавно напред, а той пали колата и тръгва редом с мен. Аз съм възпитана и спирам да видя какво иска.
Той: „А може ли да измислим нещо друго“ с един многозначителен поглед.
Аз: „Не, ме можем“
И тук някъде се потупах по рамото, стиснах си ръката и знаех, че мога да разчитам на вътрешното си усещане и на късмета си. А човекът си тръгна дори преди да мога да се притесня, че съм сама на средата на пътя.
Аз обаче не губих време и вдигнах палец на буквално следващата кола – възрастен мъж с брада и дълга коса до раменете, малко приличаше на рокер или на алкохолик. Но изглеждаше надежден. Той спря толкова бързо, че нямах време и да снимам номера. Качих се и се заговорихме, той бе на възрастта на баща ми и отиваше да пие в село близо до Кюстендил. Много готин човек, с 2 големи деца, дългогодишен брак. Говорехме си за живота, за битовизми разни и неусетно стигнахме Кюстендил. Оказа се, че наистина е моторист, но и професионален шофьор, така че определено бях случила на човека. Спря ме на една бензиностанция на 500м от работата на баща ми и потегли.
15:45 е, а аз влизам в Кюстендил, слънцето пече, а аз съм толкова развълнувана от прекрасното пътуване, среащата с нови хора, но се надявам да не повтарям сокро. През 10 години е предостатъчно.

New year resolutions

Наближава 2026г... усещам я на едно напиване разстояние. Не, че имам неврони за губене. Не мисля, че искам нещо от 2026. Правя планове, но някак вяло, защото знам, че аз трябва да се променя, аз трябва да ги изпълня и не съм сигурна, че искам.
А 2025 ми донесе много, взе ми много. Взе ми розовите очила и вярата, че нещата накрая се подреждат. Все още вярвам в истинската, вярна, вечна любов... това няма да се промени. Затова ще ходя да я гледам всеки месец на театър и ще я чета в книгите. После ще оставам сама със себе си и ще правя неща, които само най-големия садист може да ми причини. И някой ден може би ще се пречупя, ще ме пречупят, но ще е за нощ, за вечер, за час.
Мисля, че трябва да спра да взимам билети за двама. Те са като веществено доказателство за страха от самотата и трябва да бъдат заличени. Както се научих да казвам „Маса за един, моля!“, да пия в най-секси роклята си бира в кварталния бар, така ще ходя елегантно облечена на всяка постановка, а после ще пия коктейли!
2025-та ми взе и вярата в себе си, до определен момент мислех, че с много четене, учене и схващане на концепции... нещата се оправят. Но не се, и ми липсва моята пътеводна звезда, моят паднал ангел. Липсва ми вълнението покрай най-правилните грешни решения и това да съм на ръба в съзнанието си.... и физически и умствено. Животът стана... скучен, изпълнен с битовизми.
Затова 2026та мисля да не е моята година, но да я изпълня само с грижа за себе си – книги, театри, учебници, езици и бягане. Усещам, че във 2026та ще се променят много неща. Надявам се не всичко, но може и да е всичко. Може да трябва да се науча да дишам под вода или пък да съм Маргарита в чужда история... кой да зне? Но ще има промени, всяка година променя по нещо... но не и същността, защото ядрото ще издържи.

Защото съм същата като на 16, но с повече опит, запознала съм се с повече стойностни хора и съм затвърдила убежденията, които съм имала на 16. Защото съвършенстово трудно се променя.

Търново ултра 28км

Потапям се в нов казан от емоции. Защото имам нужда от това – да усещам и да е болезнено. И си го причинявам доброволно. Имам нужда от дозата си наркотик – ендорфините, които те карат да се чувстваш жив. Затова се влюбвам отново и отново в бягането. И не само... Затова взимам всичките грешни решения. И заставам гордо зад тях. И само мъничко се чудя кое точно ще е това, което ще ме пречупи. Кое ще е това, което ще ме откаже, кога ще кажа... не, не мога повече. И срокът на годност е нечетим, размазано и грозно принтиран на ярко бяла хартия. Затова продължавам да искам всичко, да го искам сега, да се наслаждавам на болката. Да градя грандиозни планове, които да взимат всичко от мен. Поне докато умът и тялото ми са заети, ще забравям всичките разочарования... и цялата липса на разбиране, ще отдавам лоялността си само на заслужилите го – бягането и болката. И ще забравям как липсата ми на точка на пречупване е необходимостта ми да съм тази, която съм. Защото аз съм всичко покварено и извратено. Аз съм свободният дух, който не може да бъде уловен. Но по-скоро би умрял пред това да предаде този, който го държи. Аз съм неспирното течение и неспирно движение. Аз съм самотният бегач в полето и курвата, която използваш. Аз съм абсолютният егоист и най-лоялното същество. Аз съм завършеният човек и този, който непрекъснато се надгражда. Аз съм абсолютният идеалист и най-голямото несъвършенство. И осъзнавам, колко е приятно да си влюбен, да бълбукаш и сияеш. Но кой би се влюбил в покварата и в нещо, което не може да пречупи. Кой би се влюбил в нещо, което е негово и същевременно не е. Затова само понякога си свалям розовите очила, за да се върна към нещата, които имат малко по-голям смисъл в безсмислието на битието.

за Пандора (нещо изровено от архивите)

Може би съм разплела калбото на живота грешно. Може би нихилизмът ми е в повече. И съм благодарна за всички илюзии, които изградихме. Беше хубав живот. Безмислено щастлив и празен. Не бих могла да съм по-доволна. Но илюзиите избледняват с времето и остават само нещата, които можем да докоснем. А аз не мога да те докосна. Докосвам миналото.. и го разглеждам като интересна картина. Като нещо, което е сътворило това което съм. И за 20 секунди ми минава мисълта, ами ако бях разплела кълбото по друг начин. Но както и да го разплитам – истината ще плува на повърхността. Не можеш да се обелиш от същността си, не можеш да потънеш. Истината ще изплува с теб на повърхността. Нормалността е надценена, нали така... а може и да е недооценена. Защото я оценяваш само когато не я притежаваш, когато си дълбоко различен и покварен. И защо вярата е нещо, което никога не ни напуска. Нали надеждата трябва да умре, за да мога да съм свободна. Как да убия нещо безсмъртно. Как да кажа на Пандора, че може би точно тя е най-лошото, което ни се е случило. изображение - https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%B0

За тишината...

Are we good to go?

Yeah.

Няма повече лъжи. Благодаря ти. Не искам нищо повече. И когато усилваш тишийната казвам „Благодаря, сай”.

Нова песен, ново разпадане, ново събиране. Опознавам се по нов начин, забравяйки вселени.

-Why did I desire the space?

-I was mourning after you.

И вече няма да съм другата. Кой би повярвал, че някога съм била. Като едно дълго сънуване със силно стиснати очи. Явно самомазохизмът ми не ми е слаба страна в крайна сметка.

-There is nothing you keep, there is only reflection.

И явно не трябва да се състезаваме, защото никога няма да победим. И тъй като не искам да се сривам, да се разпадам, да потъвам, просто излизам от всичкото безумие на самозалъгването.

-Anatomically proved.. that you don’t need me.

В кой момент реших, че всъщност съм виновна. Може би когато в мен се породи съмнението, че вината откупва тишина. И тя е оглушителна. Казвам „Благодаря, сай”.

-Let me open my eyes and be glad that I got here.

И може би само за секунда ще съм щастлива, че вече не вярвам в приказки. И може би, ако не можеш да си до мен, ще съм щастлива и сама.

These violent delights have violent ends...

Ден 4 – Спирам да пия! Няма смисъл в самосъжалението. Особено, когато рефлектира от нечии избори. И ако не съм постигнала нищо в живота, поне винаги ще се гордея с липсата на въображение, която да ми пречи да виждам нещата повече или по-малко от това, което са. Което не обяснява слагането на розови очила. Не обяснява и не виждането на слона в стаята. Както казва Кинг:
„ -Как можахте да не вземете никакви мерки през всичките тези години! Не видяхте ли слона в хола?
-Съжалявам, но беше там, когато се нанесох! Не знаех, че е слон, взех го за част от мебелировката.“
Заключих чувствата си зад вратата! Онази в съзнанието и само от време на време позамитам спомени, които се промъкват. Мисля, че се поизхабиха зад нея. Мисля, че ако я отворя широко няма да има разлика от сега, само същата празнота, която е неизбежна.
Спирам да пия! И оставам на себе си. Тези дни си мислех, че май си бил единствената ми константа. Но съм сгрешила – единствената си константа съм аз. Остава само да си издера врата в момента, в който devotion/betrayal ratio престане да бъде положително.
Спирам да пия! Защото за пореден път се убедих, че можем да хвърляме колкото си искаме думи в пространството, можем да връщаме на лента стари неща, но в края на деня действията са по-важни от думите. И в крайна сметка, дори и думите се похабяват, когато просто ги бълваш отново и отново, в опити да предизвикаш реакция.
Затова реших да мълча, казах всичко, което трябваше. Да помълчим заедно, защото нищо, което кажеш няма да промени изборите.
И поне така ще има една редица щастливи хора, сподели щастието! И пий за изборите, които ни карат да сме това, което сме!
Но аз няма смисъл да пия повече! Особено когато планината ми е в очите, а оправданията в краката. Слушалките са заредени, тракът е свален и мога да се загубя безследно в опити да се намеря... на върха.

Мисля да завърша това словоблудстване с цитат на Пратчет и песента, която ми е влязла под кожата:
„Дай на човека огън и ще му бъде топло цял ден. Запали го и ще гори до края на живота си!“

За зависимостите

Зависимост. Всички сме зависими от нещо. Никотин, кофеин, хероин, ендорфин. Зависимостите завършват на ин. Което е поетично, защото ги искаме вътре в нас. За да ги изживеем и изпитаме повече, отколкото в редно. А аз съм зависима към зависимостта – към ендорфините. Почти същото е като, когато те е страх от самия страх. Някак си нещата са по-първични и по-истински. Усещанията са по-осезами и вкусът е плътен... на усмивка. На щастие. На тихичък триумф, на желания. И най-първичното - да бъдем себе си. В началото беше бдсм-ът. Винаги съм го искала. Винаги съм го желала, първоначално отдавайки му се веднъж месечно. Пътувайки всеки месец, за да си набавя ендорфините. За да погледна в очите, които ми причиняват болка и да съпреживея моите с неговите усещания. Да се разтопя в ендорфиновото море. И после бдсм-ът се загуби някъде. Защото ми липсваха очите, садистичните, в които да се давя докато изпитвам болката. И го замених.. с тичане. Когато избутваш тялото си до лимитите му, осъвършенстваш го, да си по-бърз, по-издръжлив. По-силен и по-щастлив. Защото бягането са чисти ендорфини. Потапяш се в тях след 10 мин или след половин час и липсата на сън, изтощението, желанието да страдаш. Пак е вид мазохизъм, но си го причиняваш сама, ведно с природата и със себе си. Но от пренасищане и мързел го забравих. За малко – 1 месец нетичане, загуба на форма, но съвсем случайна среща със садист. От най-хубавите. Тези, в чийто очи гори пламъкът на чистия садизъм, онзи, който може да бъде задоволен само чрез твоето пълно страдание, писъците, извиването в ръцете му, молбите ти и лекия страх. Не защото се страхуваш за себе си, а защото знаеш, че границите са размити и може би за него не съществуват и не знаеш докъде може да те отведе. Влудяващ е онзи поглед, изпълнен с желание да споделите болката, желание да страдаш за него. И го правиш, защото желанията са споделени. Желанията за унижение, за низост, да бъдеш използвана.. и за споделяне с други хора. Защото винаги си била курва и винаги си харесвала груповите неща, но за първи път се отдаваш на нещата, които винаги си искала да изпиташ. И те са.. професионално направени. С опит, пропити с любимата болка и гарнирани с унижението да се чувстваш като парче месо за чукане. И с последващата близост, кафе, плаж, джентълменско отношение. И комплименти, които само понякога са повече, отколкото можеш да повярваш. Но някак си им вярваш и някак си искаш да запомниш такива моменти, такива изживявания. Искаш да извлечеш същността – че именно това е нещото, което харесваш безумно много, че в края на деня някой някъде няма проблем с това, че си такава, каквато си и че всъщност „Ти си страхотна жена. Не го забравяй никога!”.